Отсега и отново,
а може би пак както винаги —
завинаги…
И сигурно, както седя си
и сам си играя
и гледам я…
Търся я…
Искам, желая
и пак — сигурно литър-два днес ще изпия,
но дори алкохолът —
моят верен другар
няма да ми помогне…
И ето пак — видях я…
Нея…
Тя е…
Но не мога да я поискам,
забравил съм вече,
как става…
И пак — тя е…
И пак нея искам и имам…
И пак няма я…
Пак тя е…
Пак видях я…
Пак тя е…
Скъсване
Седиш си сам на приглушена светлина,
питаш се дали и тя като тебе сега е сама,
вдигаш телефона, размисляш, затваряш,
въпреки всичко не искаш сега с нея да разговаряш.
Болката в сърцето ти цял те изгаря,
фасът като любовта ти в пепелника догаря,
чудиш се ти какво ли грешно направихте,
та сега и двамата сами и самотни останахте.
Знаеш, че донякъде ти беше виновен
тя да си тръгне с трясък на вратата гръмовен,
но ината и глупостта не ти позволяват
ти да си първия, който се извинява.
Съзнаваш, че тя е колкото тебе упорита,
че дори и виновна няма да си признае открито,
че тебе винаги за всичко обвинява,
затова за пореден път слушалката оставяш.
Няколко дни чакаш да дойде, да звънне телефонът,
после сядаш и пиеш сам, безцелно, надул касетофона,
превъзмогваш, отказваш загубата да признаеш, упорит,
но нож те ръга в сърцето зад мъглата алкохолна скрит.
Дали завинаги любовта си отиде — това и двамата не знаете,
може би все пак някой ден един пред друг ще се разкаете…
Няма я
Събуждам се…
Обръщам се…
Леглото е празно…
Защо си тръгна, защо остави ме сам,
пак болката давя, пак съм пиян…
но тя остава, за разлика от тебе, тук, при мен,
гори ме и изгарям, ранява ме днес, всеки ден…
Излизам…
Търся те…
Няма те…
Какво направих, какво стана?
завинаги май в неведение ще остана…
Тичам, диря, но отново аз оставам сам
и сам ме боли, сам нося товара голям…
Виждам те…
Искам те…
Имам те…
Защо е сега, защо не е преди?
Удар понесох, удар голям нанесе ми ти…
Ти си тук, и все пак те няма,
къде остана онази жена обичаща, вечно засмяна…
Ставам…
Излизам…
Оставям те…
Защо е така, защо толкова боли?
О, Боже, стори нещо, чудо направи…
Искам да бъдеш отново такава,
каквато бе някога и всичко да бъде както тогава…
Няма…
Няма я…
Няма я завинаги…
Видение
Призрачно видение за миг съзрях —
жената от сънищата си реална видях,
красива, но не съвършена и с това прекрасна,
срещу мене стоеше — истинска, кристално ясна.
Тя беше точно каквато във съня ми се явява —
малко добра, малко зла, но излъчваща нежност,
видях как и в нейните очи учудване изгрява,
че и тя е срещнала онзи, когото търси цяла вечност.
Видях, че в погледа и за друго място няма,
освен за любов — безгранична, всеотдайна, голяма.
Мигът обаче много бързо отмина,
а с него и тя — истинската също си замина.
Пред мене стоеше просто някакво момиче,
а не бленуваната жена, която обичам.
То ме гледаше учудено, странно,
уплашено от погледа ми от любов пламнал.
Сега тя си отиде, но зная,
че ще я срещна някой ден и най-накрая
ще бъдем заедно истински някога,
въпросът, изглежда, е само кога…
Пак
Бурното спокойствие, завладяло морето,
обхваща и мойта душа бледно-ярка,
изпълва ми празната гледка ума и сърцето,
ям си горещия сладолед с неизвестна марка…
В ушите ми бучи тих, галещ грохот,
изпълнена с движение е пустотата и ме завладява,
отнасям се с плътта си с някаква нежна жестокост,
топлината на слънцето съзнанието ми вледенява…
Виждам те тук, до мен — ефирна и бледна,
поглеждам пак — не, няма те в този истински свят,
търся те, викам те за една целувка последна,
в истината не вярващ, сам оставам пак…
На раздяла
Скъпа, утре заминавам,
за пореден път аз те оставям…
Недей, недей да се сърдиш
и знай — пак при тебе ще се върна,
а дотогава — вземам част от тебе с мен,
за да знаеш, че душата ми огряваш всеки ден,
за да знаеш, че за тебе мисля
и въпреки разстоянието до сърцето си ми близо…
А догодина — догодина пак ще се видим,
пак на границата на световете наши заедно ще ходим…
Сега е време блаженството, покоя, който ми даряваш,