Робърт Шекли
Любовна песен от звездите
Лолия бе малка, обрасла с борова горичка конусообразна скала в източната част на Егейско море. Това бе необитаемо, трудно, но не невъзможно за достъп място. Кинкейд нае една алуминиева моторничка в Хиос, събра къмпингового си оборудване и с лек попътен вятър, и гладко като огледало море, след шест часа, тъкмо преди залез, пристигна там.
Кинкейд бе висок и слаб, чипонос и със светла, луничава кожа, която сега се белеше, изгоряла под яростното лятно слънце на Гърция. Беше облечен в измачкан бял костюм и платнени обувки. На тридесет и две години. Косата му бе русо-червеникава и къдрава, започнала да оредява на темето. Той бе представител на почти изчезнал вид — богат аматьор-археолог на свободна практика. Беше чул за Лолия в Миконос. Един рибар му бе казал, че островът от време на време все още се посещава от древните богове и че хората, които имат поне малко акъл в главата си, гледат да не се приближават до него. На Кинкейд това му бе достатъчно, за да реши веднага да отиде там. Имаше нужда да се откъсне от развлеченията по кафенетата в Миконос.
Пък и винаги имаше някаква възможност да открие ненамерени още антични предмети. Много от откритията бяха правени точно така — на повърхността или на сантиметри под натрупания прах и пясък. Но не и в добре познатите места като Микена, Тир, Делфи, които бяха изследвани от туристи и учени от стотици години. В днешно време с малко късмет можеше да се намери нещо, но в по-непознати места, намиращи се по границите на великите култури. Може би като Лолия.
Пък дори и да не намереше нищо, пак щеше да бъде приятно да поживее ден-два на въздух, преди да отлети на среща с приятелите си на филмовия фестивал във Венеция. А и винаги съществуваше възможност да открие нещо, което никой никога не е намирал.
Що се отнася до думите на рибаря за древните богове, той не знаеше дали да ги отдаде на любовта на гърците към преувеличения или на гръцкото суеверие.
Кинкейд пристигна на Лолия тъкмо преди залез, когато небето над Егейско море потъмнява бавно, преминавайки през виолетово към прозрачно тъмносиньо. Лек бриз нагъваше водата, а въздухът бе свеж. Беше ден тъкмо като за богове.
Кинкейд обиколи малкото островче, търсейки най-доброто място за пристан. Точно в северния край откри миниатюрно плажче. Той издърпа лодката си на брега през лекия прилив и я завърза за едно дърво. После се изкатери по скалите през гъсти храсти, които миришеха на розмарин и дафина.
На върха имаше малко плато. Там той намери останките на древен храм. Камъните на олтара бяха стари и разхвърляни наоколо, по по тях още се виждаха красивите изображения.
Наблизо имаше пещера, спускаща се леко надолу в скалите. Кинкейд тръгна нататък и спря. В отвора на пещерата се бе появила човешка фигура. Една девойка. Тя бе млада, много красива, червенокоса и облечена в проста памучна рокля. Гледаше го.
— Ти пък откъде изникна? — попита Кинкейд.
— Космическият кораб ме спусна тук — отвърна му тя. Въпреки че английският й бе безупречен, тя имаше някакъв лек акцент, който той не успя да определи, но му хареса. Пък му хареса и чувството й за хумор.
Не можеше да си представи как тя е стигнала дотук. Разбира се, че не с космически кораб. Това беше шега. Но как все пак бе дошла? Нямаше и следа от друга лодка. Нямаше как да е преплувала седемдесетте мили от Хиос дотук. Дали не я бяха спуснали с хеликоптер? Възможно, но невероятно. Изглеждаше като приготвена за парти на открито. По дрехите й нямаше и следа от прах, пък и гримът й изглеждаше напълно свеж. Докато Кинкейд съзнаваше, че е потен и изцапан, точно като човек, който току-що е извършил трудно изкачване по скали.
— Не ми се ще да изглеждам нахален — каза Кинкейд, — но би ли ми казала как все пак си се отзовала тук?
— Вече ги казах. Космическият кораб ме спусна.
— Космически кораб ли?
— Да. Аз не съм човек. Аз съм от Андар. Корабът ще се върне довечера, за да ме вземе.
— Е това вече наистина е нещо — изрече с лека ирония Кинкейд. — Отдалече ли идваш?
— О, предполагам, че до нашата планета Андар трябва да има стотици милиони мили. Естествено, ние пътуваме със скорост близка до тази на светлината.
— Разбира се — отбеляза Кинкейд. Момичето или настояваше с шегата си, или беше откачено. По-вероятно второто. Разказът й бе толкова смехотворен, че му се искаше да се изсмее. Но тя пък бе толкова сърцераздирателно красива, че той разбра, че ако не я притежава, просто ще се разреве от мъка.
Реши да продължи играта.
— Как се казваш? Защо си дошла тук? — попита той.
— Можеш да ме наричаш Алия. Тази е една от планетите, която андарците решиха да поразгледат след като Изчезването ни принуди да напуснем родната си планета и да тръгнем из космоса. Но аз не бива да говоря за Изчезването.