Джорджия Боковън
Любовна песен за утре
Първа глава
— Извинете… — наруши мъжки глас тишината в старата викторианска къща. — Търся госпожица Фейнстън.
Опряла кутия с почистващи препарати на хълбока си, Ейми слезе по стълбите.
— Аз съм Ейми Фейнстън.
Младият мъж показа личната си карта и се представи:
— Пол Майкълс от Обединена американска поща.
После свали шапката си и се усмихна.
— Колко е горещо днес!
— Да, в Боулдър през юни наистина е горещо — съгласи се Ейми.
Тя цялата бе плувнала в пот, макар че беше само по шорти и тениска.
Пол прибра картата в джоба си и нервно се изкашля.
— Значи вие сте единственото живо дете на Джеси и Вирджиния Фейнстън. Прав ли съм?
— Да…
— Ъъъ… Госпожице Фейнстън, поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата, писмото, което ви нося днес, е трябвало да пристигне преди двадесет и пет години.
Ейми си помисли, че не е чула добре, и понечи да се засмее. Слушала бе доста комични истории за неразбориите в пощите, но тази бе направо невероятна. „Сигурно е станала някаква грешка. Аз тогава съм била само на три годинки!“ — мина й през ума.
— До кого е адресирано писмото?
— До госпожа Фейнстън, живееща в Боулдър щата Колорадо, на „Холстън Драйв“, номер 225.
Усмивката се стопи от лицето на Ейми. На този адрес бе живяла с майка си по онова време.
— Подателят е Дж. Фейнстън от Ню Йорк сити.
Пол Майкълс смутено замълча.
— А що се отнася до закъснението… Разследванията показаха, че служителят, който е трябвало да достави писмото преди двадесет и пет години, е бил алкохолик. Със задълбочаването на пиянството му все по-малко пощенски пратки са стигали до предназначението си. За щастие, повечето от тях не са били от особена важност, както се разбра след неговата смърт… Неща от рода на рекламни листовки например… Пощата прави всичко възможно, за да открие адресатите на препоръчаните писма…
Ейми вече не го слушаше. Доколкото знаеше, баща й бе ходил само веднъж в Ню Йорк и там бе загинал при автомобилна катастрофа — преди двадесет и пет години. Майка й така и не се бе омъжила повторно. Непрекъснато бе повтаряла, че никой не ще можел да я разсмее, както го е правил нейният Джеси, а брак без смях нямал бъдеще.
Ейми пребледня и почувства, че се задушава. Майка й би дала всичко, за да получи това последно писмо от своя любим съпруг.
— Бихте ли се подписала тук… Добре ли сте, госпожице Фейнстън?
— Да… Добре съм. Къде точно искахте да се подпиша?
Пощальонът й подаде за подпис някакъв документ, а после й връчи един пожълтял плик.
— И още нещо, госпожице Фейнстън. Министърът на съобщенията ме упълномощи да ви се извиня официално за неприятностите, които вероятно е създало забавянето на писмото. Но съгласете се, че е по-добре късно, отколкото никога — завърши той с глуповата усмивка.
— Предайте на министъра, че приемам извинението му — отвърна сухо Ейми.
Обърна се и бавно се заизкачва по стъпалата, за да прочете писмото на спокойствие в своя апартамент. Но изведнъж се сети, че той е съвсем празен, че мирише на боя и белина, и реши да се разположи върху стария килим на стълбището.
Отвори плика с треперещи пръсти. Баща си познаваше само от снимките в семейния албум и от разказите на майка си, която бе починала преди пет години. Сега, когато се канеше да прочете писмото, предназначено за нея, изпита смущаващото чувство, че наднича в интимния й живот.
Нежно и почти благоговейно поглади пожълтялата хартия. Опита се да извика в съзнанието си образа на своя баща Джеси Фейнстън, който приживе бе имал само две страсти — фармацевтиката и своята съпруга. Той бе бил човек, който не само забравяше да осребрява чековете си, но и бе пропуснал да застрахова живота си.
Ейми знаеше, че баща й никога не би я разбрал. Мечтателите никога не са разбирали прагматиците. Често си бе мислила, че любовта на майка й към баща й е била сляпа, защото ако той наистина бе бил толкова прекрасен човек, не би оставил жена си и дъщеря си да мизерстват. Питала се бе с какво ли толкова Джеси Фейнстън е запленил навеки сърцето на жена като Вирджиния Фейнстън. А сега май че й се удаваше възможност да разбере това.
Внимателно разтвори писмото и се зачете.
Скъпа моя Джини!
Цяла нощ се разхождах по улиците на този призрачен град и си мечтаех да си до мен, за да ми дадеш съвет. Едва се въздържах да не ти се обадя от хотела и да ти кажа новините от последните два дни. Все пак реших да спестя малко пари, защото съдебните разходи ще бъдат големи. Но аз изпреварвам събитията.
За кой ли път в главата ми отеква това проклето „ако“! Какъв наивник съм бил само! Заради глупавата си доверчивост оставих всичко в ръцете на Уолтър, вместо да си наема свой адвокат. Работех постоянно в лабораторията и за миг дори не се заинтересувах от деловата страна на работата. Вече разбирам защо Уолтър настояваше да не огласяваме нашето сътрудничество, преди да сме готови да съобщим за новия антибиотик. Щом веднъж патентът е регистриран на негово име, аз не бих могъл да заведа дело срещу него, защото така само ще заприличам на недоволен работник, който се лакоми за по-голямо парче от баницата.