Вера не пускаше ръката на Ейми и продължаваше да я гледа втренчено.
— Дявол да ме вземе! Не се сещам коя може да бъде, но сякаш това се е случвало преди. Нещо като „дежа вю“!
— Не обръщай внимание на Вера — намеси се Марк с усмивка. — На моменти си мисля, че е откачила след трийсет години работа в лабораторията.
„Трийсет години?!“ Ейми изстина. Често й бяха казвали, че приличала много на баща си, и вероятно в паметта на Вера бяха изплували неговите черти. Всичко щеше да отиде по дяволите, ако възрастната жена направеше връзката. Отсега нататък трябваше да избягва посещенията в лабораторията.
— Често се припознават в мен — каза Ейми и смело се усмихна.
После бавно измъкна ръката си и я пъхна в джоба на полата си.
— Да… може би и аз бъркам — отвърна Вера, но очевидно не бе убедена в това.
— Секретарката на доктор Соупър ми каза, че днес следобед ще го намеря тук — обърна се Марк към нея. — Не си го виждала, нали?
Въпреки, че си бе придала вид на човек, който следи всяка дума на своя шеф, Ейми си мислеше за съвсем други неща. Планът й за действие не се развиваше според очакванията й. Продължаваше да държи страната на баща си, но гневът й постепенно стихваше. Трябваше да спечели доверието на Марк, за да се добере до личните досиета, но в същото време започваха да я измъчват известни угризения на съвестта. Тя не беше от хората, които предават другите, а пък Марк като че ли не беше онзи надут петел, какъвто си го бе представяла.
Помъчи се да се отърси от нерадостните си мисли. Вече бе твърде късно за колебания, фактите си бяха все същите и основанията й да бъде на това място бяха все така силни, както в деня, когато бе получила закъснялото писмото на своя баща.
Марк я побутна за лакътя, за да я подсети, че трябва да тръгват. В коридора той навъсено я изгледа.
— Ама че номер!
— Номер ли?! — премигна Ейми.
— Караш хората да си мислят, че ги слушаш най-внимателно, а всъщност въобще не си в час. Сигурно така имаш доста време за себе си.
Безсмислено бе да отхвърля обвиненията му.
— Съжалявам… Това няма да се повтори.
— Абсолютно си права — изрече тихо, но твърдо Марк. — Защото повтори ли се, това ще е последното нещо, което ще направиш като моя асистентка. Разговорите, на които ще се наложи да присъстваш, невинаги ще грабват пъргавия ти ум — добави с неприкрит сарказъм, — но ако слушаш внимателно, би могла и да научиш нещо полезно.
Марк рязко се обърна и закрачи обратно по коридора. Ейми дори не се опита да върви в крак с него. Когато стигна до кабинета му, той отдавна бе потънал зад тежката дъбова врата.
Сюзън я погледна развеселено и подхвърли:
— Май не всичко в лабораторията е минало гладко.
— Да, можеше да бъде и по-добре — едва си пое дъх Ейми.
Прекоси помещението и хвана дръжката на бравата.
— На твое място не бих влязла при него — рече й Сюзън. — С годините разбрах, че когато е силно ядосан за нещо, по-добре е да не го закачаш няколко часа.
Ейми се поколеба, но тъй като страхливостта не й бе присъща, само след миг се оказа в „леговището на звяра“.
Марк стоеше до прозореца, загледан в дивата красота на планината Флагстаф. Когато чу как вратата се отваря и затваря зад някого, присви очи и стисна зъби от едва сдържан гняв. Бе наредил най-строго на Сюзън да не пуска никого, без да го предупреди.
Рязко се извърна.
Ейми срещна войнствения му поглед с ледено спокойствие.
— Мисля, че днес достатъчно дълго бяхме заедно — процеди той.
— Когато сгреша, аз се извинявам и очаквам да ме разберат. Станалото — станало. Нормално е да забравим за него и да продължим нашата работа.
— Честно казано, все още се чудя каква е тази „наша“ работа!
Ейми усети сериозността на положението. Ако държеше да запази мястото си, трябваше да вземе инициативата.
— Господин Стърлинг, искам да знаеш, че те разбирам…
Прочете в очите му облекчение и осъзна, че Марк очаква от нея да напусне доброволно.
— Но не толкова, че да се откажа от работата, която е залог за моето бъдеще.
Ейми се облегна на студената стена.
— По принцип аз съм много самостоятелна. Още щом постъпих на предишната си работа, ми дадоха свобода да решавам и действам сама. Когато реших да се преместя в по-голяма компания, най-трудно ми бе да приема факта, че там свободата ми ще бъде ограничена…
— Май се опитваш да ми кажеш нещо? — прекъсна я Марк.
Вместо да се ядоса от злъчната му забележка, тя въздъхна с облекчение. Почувства едва ли не съжаление към него. Марк Стърлинг беше човек с принципи и никога нямаше да я уволни просто ей така.