Докато пътуваха през долината Напа, Ейми не бе прикривала искреното си възхищение от природните красоти. Ала предишната нощ държанието й на коктейла и после на вечерята бе било някак странно сковано. Марк не си спомняше кога за последен път жена го бе привличала по този начин и той не бе имал никакво желание да се съпротивлява на чара й. Добре осъзнаваше, че не биваше да допуска никакви лични отношения. За да не се случи нещо нежелано помежду им, смяташе, че най-добре е да продължава да се отнася към нея като към безполово същество.
Избърса се с хавлията и отиде да се облече в спалнята. Тъкмо си обуваше панталона, когато на вратата се почука.
— Да?
— Закуската ти вече е тук — оповести Ейми.
— Благодаря. Идвам след малко.
Тя нервно закрачи напред-назад из просторния хол. Бе постъпила глупаво, давайки воля на въображението си, и щом веднъж си представи Марк гол в банята, нито телевизията, нито списанията на масичката бяха в състояние да заличат изкусителния му образ.
Почувства се като воайор. Опита се да определи поведението си и се оказа, че постъпва точно така, както мразеше мъжете да се отнасят към нея. Начинът, по който си мислеше за Марк през последните десет минути, бе на порочна жена. Великолепното тяло на Марк беше непрекъснато във въображението й.
Вратата на спалнята се отвори и Ейми рязко се обърна. Сърцето й лудо заби, когато Марк се изправи насреща й бос и гол до кръста. По къдравите косъмчета на широките му гърди като ситни бисерчета блестяха водни капчици.
„О, само това не! — простена вътрешно тя. — Тъкмо това ми липсваше сега — да се появи полугол пред мен!“
В утробата й лумна огън, а по бузите й изби руменина, която бързо пролази и по врата й. Паникьоса се при мисълта, че само след миг глупавите й фантазии щяха да бъдат изписани върху лицето й, и целият свят щеше да научи за тях. Всъщност не целият свят, а точно този мъж, който в никакъв случай не биваше да ги узнае.
— Извинявай, че те изплаших — рече Марк, явно смутен от странното й държание. — Само исках да ти кажа да започваш без мен. Няма смисъл и двамата да ядем студени яйца.
— Благодаря, но аз все пак ще те почакам… — смънка Ейми.
В този момент да яде яйце й звучеше като да дъвче сухи рибешки глави. Трябваше колкото се може по-скоро да избяга оттук — да се поразходи, да направи нещо, за да избистри разсъдъка си. Може би трябваше да отиде направо на плажа и да зарови главата си в пясъка, за да се накаже за това, че се беше забъркала в такава каша.
— Тогава ще си метна само една риза — заяви Марк и изчезна в спалнята.
„И дори няма да си направиш труда да я закопчаеш!“ — отчаяно си помисли Ейми.
Опасенията й се потвърдиха. Марк се върна по риза с навити ръкави и незапасана в панталона. Явно възнамеряваше да закусва в този вид.
„Ами сега?!“
— Ейми, какво има?
— Какво би могло…
Изведнъж тя реши да сложи край на мъките си.
— Да, има нещо наистина. Смятам, че щом ще работим заедно, трябва да си изясним някои неща още в самото начало!
Ейми пъхна ръце в джобовете си и отново започна да се разхожда насам-натам.
— Трудно ми е да започна, защото личният ти живот не е моя работа, както и моят не е твоя. Но ти имаш репутация на… Как да го кажа…
— На донжуан — рече безстрастно Марк. — Асоциацията ти е тривиална, но все пак точна.
Ейми забеляза някаква промяна в него и тъй като я сметна за нормална, продължи в същия дух:
— Значи вече си наясно какво ме безпокои?
— Да, но не бих посмял да говоря от твое име.
Тя се спря и се втренчи в лицето му. Можеше да се закълне, че в гласа му се прокрадна насмешлива нотка, но очите му я гледаха все така безизразно.
— Сигурно разбираш, че репутацията ми трябва да остане чиста и…
— И ако някой те види в моята стая толкова рано сутринта, се опасяваш, че ще си лепнеш петно завинаги. Това ли искаше да ми кажеш?
— Не е само това, че могат да ме видят тук…
— Нима те притеснява външният ми вид?
— Трябва да признаеш, че не е в твоя стил да се обличаш небрежно. Ако някой дойде…
Марк скръсти ръце на гърдите си и се изправи заплашително.
— От одумки ли се страхуваш, госпожице Тревър, или може би от мен? — изрече с измамно спокоен тон.
Ейми се вцепени.
— Не знаех, че трябва да се боя от теб, господин Стърлинг — отвърна твърдо тя.
— Е, нали ни знаеш нас донжуаните. Невинаги се държим като джентълмени.
— Не се страхувам! Все още не съм срещнала мъжа, на когото няма да мога да устоя.