След двучасово „пътуване в миналото“ Ейми си даде сметка, че ако не се поразходи, вратът й съвсем ще се схване. Изтърколи се от леглото и се запъти към кухнята, за да си приготви нещо за хапване. Изпитваше угризения заради чревоугодничеството си през уикенда, но нямаше желание да се качи на кантара. Затова не й беше трудно да изпразни кутиите със сладолед и да добави парче сирене към диетичната си кола. Влезе в спалнята и тутакси видя на пода една снимка, която привлече вниманието й. Внимателно я вдигна и започна да я разглежда. На стълбището пред някаква сграда се бяха строили много хора. В средата на първата редица стояха две жени с децата си. Едната със сигурност беше майка й, а момиченцето до нея — самата тя, едва прекрачила бебешката възраст. Другата жена не я заинтригува, но от вида на момченцето й я полазиха студени тръпки. То бе удивително красиво. Преди още да прочете текста на гърба на фотографията, Ейми се досети кои са жената и детето, и това й подейства като токов удар. „Не може да бъде!“ — простена вътрешно. Ала всичко подсказваше, че може: възрастта на момчето седем или осем години; цветът на косата и очите; чертите на лицето… Това без съмнение беше Марк Стърлинг, а жената, поставила ръка на рамото му — неговата майка.
Ейми напрегнато се взря в четирите човешки фигури. Струваше й се, че ако се съсредоточи достатъчно, би могла да научи от тях неща, които биха й помогнали да разбере случилото се преди толкова много години.
Позите на двете жени загатваха за близко приятелство между тях, но никога не бе чувала майка си да споменава за майката на Марк. „Може би защото тя е починала твърде млада или заради Уолтър Стърлинг и неговата измама?“ Ейми се почувства странно при мисълта, че с Марк са се срещали и познавали толкова отдавна. Сякаш тази снимка задълбочаваше връзката между тях.
След като не получи отговор на въпросите, които я измъчваха, сложи фотографията на нощното си шкафче и излезе на терасата. Времето сякаш спря и тя се потопи в красотата и спокойствието на нощта, забравяйки за миг пътя, който сама си бе избрала, и който вече нямаше желание да продължи.
Във вторник Марк пристигна на работа час и половина по-рано от обикновено. Научи, че докато е бил в Калифорния, са дали разрешение за стартиране на предложената от него разяснителна програма за наркотиците в училищата на Денвър и Боулдър. Идеята му бе обучението по нея да започне от шести клас и той твърдо вярваше, че ако разбули тази тайнственост, която витаеше около наркотиците, и научно обясни краткотрайните и дълготрайните последствия от дрогирането, много деца ще се откажат да ги опитват. Смяташе лично да се заеме с проекта, макар че все не му достигаше време.
Тъкмо се бе зачел в една статия от известен психолог за въздействието на децата наркомани върху техните братя и сестри, когато някой почука. Преди да успее да отговори, вратата се открехна и Ейми застана на прага.
— Прегледах отчетите за продажбите върху бюрото на Сюзън и сега се нуждая от по-нататъшни напътствия.
Марк се облегна назад, малко смутен от радостта, която го бе обзела при нейната поява.
— Какво правиш тук? Нали ти дадох два почивни дни?
— Един ми стига.
— Ако с това си целяла да ме впечатлиш, трябва да ти кажа, че успя!
Той хвърли молива си на бюрото, стана и взе сакото си.
— Влизай! Сигурно ще се намери работа и за теб.
Ейми понечи да му каже да не е необходимо да облича сакото си само заради нея, но после реши, че колкото по-малко говорят по този въпрос, толкова по-добре.
Пристъпи навътре, огледа се и видя едно ново бюро, разположено срещу това на Марк. Върху гладката му дъбова повърхност имаше телефон, лампа и дори цвете в саксия.
— Нима ще ми позволиш да остана? — усмихна се закачливо.
— А нима имам друг избор?
— В началото може би имаше, но не и сега. Тук вече се чувствам като у дома си.
Ейми отиде до бюрото си и седна на стола.
— Много е удобен. А цветето…
— Идеята беше на Сюзън.
— О… Добре, че ми каза! Няма да забравя да й благодаря.
— Тя се смущава от такива неща.
Ейми намигна съучастнически.
— Да, особено когато идеята не е нейна.
— Мислиш се за много умна, нали?
— Не. Просто те познавам по-добре, отколкото предполагаш.
От приятелите му бе научила, че е винаги готов да направи нещо, макар и малко, за да разведри нечие настроение. Отначало подобно поведение й се стори подозрително, но след като чу толкова истории за неговия алтруизъм и внимателно го наблюдава, Ейми реши, че тази загриженост просто му е присъща.