— Да?
— Господин Стърлинг, госпожица Хопкинс е тук.
— Нека влезе.
Ейми настръхна, предчувствайки глупавата ревност, която щеше да я обземе още с появяването на поредната му приятелка. Вече бе успяла да си втълпи, че това всъщност не е ревност, а по-скоро негодувание. Марк губеше ценно време в безсмислени разговори с разни празноглави хубавици, докато в службата имаше толкова много работа за вършене.
Но жената, която бавно влезе в кабинета, не приличаше на останалите му приятелки. Хубостта й бе естествена и неподправена — от блестящата черна коса, която свободно падаше на раменете й, до семплата плетена рокля, елегантно обгърнала тялото й. Усмивката й разкри прекрасни зъби. Гримът й бе поставен толкова изкусно, че въобще не се набиваше на очи. От нея се излъчваше някаква изключителна интелигентност.
Когато Марк й я представи, Ейми с огромни усилия успя да се усмихне. След няколко тягостни минути той и Анжела Хопкинс излязоха хванати за ръце, а Ейми си каза, че ако не може да се върне на старата си работа след напускането на „Сигма“, спокойно би могла да си изкарва хляба като актриса.
Следобедът си беше живо мъчение за нея. Напрегнато се вслушваше да чуе някакъв звук от кабинета на Сюзън, а чуеше ли, поглеждаше с напрегнато очакване към вратата. Колкото и да си напомняше, че се стреми само към доверието на Марк, странното безпокойство продължаваше да всява смут в душата й.
Терзаеха я мрачни мисли. „От какво се боя? Ако отношенията между Марк и Анжела се задълбочат, всичко между нас ще се промени. Всичко ли?! Та аз съм негова асистентка и нищо повече. Ами ако Анжела предпочита той да работи с мъж? Не, невъзможно е тя или която и да било друга на нейно място да го ревнува от добрата стара Ейми Тревър. Всъщност, Анжела не е за него. Не е негов тип. Кого се опитвам да заблуждавам? Та тази жена е красива, интелигентна, изискана и сигурно е направила блестяща кариера. Сигурно умее да разговаря умно и забавно по време на вечеря в скъп ресторант или на блестящо светско парти…“
Ейми се оттласна със стола си от бюрото. Трябваше да се махне час по-скоро оттук, за да не извърши нещо глупаво — да изкрещи например. Впрочем, така поне би се освободила от напрежението, което я изпълваше до краен предел.
Въпреки че бе необичайно студено за средата на октомври, не си взе палтото и бързо излезе през страничната врата, за да се поразходи наоколо. Върна се след час, зъзнеща от студ. От топлината в сградата измръзналото й лице и ръцете й веднага се зачервиха. Страничната врата имаше автоматична ключалка и понеже си бе забравила ключа, трябваше да мине през кабинета на Сюзън. Надяваше се, че всички са си отишли, и че ще избегне отговорите на неудобни въпроси.
Да, всички си бяха заминали, с изключение на Марк и Анжела, които тъкмо се сбогуваха страстно, когато Ейми влезе. Щом я видя, Анжела собственически прегърна Марк и й хвърли ослепителна усмивка.
— Извинете… — заекна Ейми. — Не исках да ви прекъсвам.
Марк се взря в нея и изведнъж се намръщи.
— Какво, по дяволите, е станало с теб?
— Защо мислиш, че нещо е станало с мен?
Анжела отговори вместо него.
— Погледни се в огледалото, скъпа! Носът ти е червен като на Дядо Коледа.
Ейми невинно се усмихна и изчурулика медено:
— Може би съм сбъркала призванието си?
Марк гръмко се разсмя. Ейми влезе в кабинета и след малко той я последва.
— Мисля, че ще простиш подмятането на Анжела, веднага щом разбереш причината.
Ейми си премълча и дори не го удостои с поглед. Марк прекоси помещението, седна на ръба на бюро й и търпеливо зачака.
— Виждаш ли — поде бавно, когато се увери, че тя го слуша. — Анжела ме ревнува от теб. Все не успявам да я убедя, че няма причина за ревността й.
Ейми почувства, че поаленява.
— Но защо… Това е смешно… Направо съм шокирана…
Скочи на крака, но Марк бе препречил единствения й път за бягство.
— Ти не й ли обясни… — промълви и отново седна.
— Да, но Анжела си знае своето.
Ейми взе един молив и започна да го върти между пръстите си.
— Но защо ще те ревнува точно от мен? Тя сигурно знае за всички онези жени, с които излизаш. Ние с теб никога… Искам да кажа, че… По дяволите, знаеш какво искам да кажа!
Марк съзнаваше, че трябва да приключи темата. В определена степен Ейми вече бе получила извинение и обяснение. Не биваше да задълбочава разговора за Анжела и нейната ревност, защото така само щеше да усложни отношенията си с Ейми, а това бе последното нещо, което искаше. След търканията им в началото двамата най-после се бяха сработили. Бе открил, че е хубаво да си има асистент. Не искаше да загуби Ейми, защото тя отлично се справяше със служебните си задължения.