— Все още чакам отговор, господин Стърлинг.
Тревожеше го упоритостта, с която отбягваше да го нарича Марк, както то наричаха останалите служители в „Сигма“. Официалният тон спускаше бариера помежду им, а Марк не обичаше бариерите. Но имаше и нещо друго — нещо загадъчно в поведението й. Като че ли тя нарочно странеше не само от него, но и от всички останали служители на компанията.
— С Анжела се знаем отдавна — поде бавно Марк. — Дори за известно време бяхме сгодени.
Той вдигна рамене, чудейки се как да й каже останалото, защото то можеше да прозвучи като намек за самата Ейми.
— Анжела е от малкото хора, които разбират, че за мен умната жена е по-секси от кукличката. Тя също така знае, че не бих те взел за своя асистентка, ако не те смятам хмм… да речем, за способна. Е, трябва ли да продължавам?
— Не! — отвърна бързо Ейми, смутена от думите му.
Последва неловко мълчание.
Тя посегна да прибере един немирен кичур в строгия си кок. „Сигурно изглеждам ужасно — помисли си мрачно. — Но нали точно така исках да изглеждам в очите му?“
— Защо винаги прибираш косата си по този начин? — попита я Марк.
— Пусна ли я свободно, ще си създам допълнителни грижи, пък и смятам, че тази прическа е подходяща за служебния ми пост.
Той не беше на същото мнение, но не му се искаше да спори. Един такъв спор само би затвърдил навика, който си бяха създали — да се занимават с дреболии всеки път, когато имаше опасност разговорът им да стане прекалено личен.
— Обзалагам се, че имаш хубава коса — каза й тихо.
Имаше мигове, в които тайно я наблюдаваше и си я представяше с разпусната коса, позлатена от слънцето и разлюляна от лекия есенен вятър.
В гърлото на Ейми заседна буца и тя с мъка отрони:
— Господин Стърлинг, не смятам, че времето и мястото са подходящи за подобен род разговори.
— Тогава защо не поговорим другаде? Каня те на вечеря! Така ще можем да си бъбрим цяла вечер за твоята коса, без да засягаме чувството ти за приличие.
Марк веднага разбра, че бе направил грешка. Поканата за вечеря беше най-сигурният начин да сложи край на чисто служебните им отношения.
— Аз ъъ… — заекна Ейми.
Той я спря с ръка.
— Забрави това, което току-що ти казах. Не исках да те притесня по този начин!
Стана и отиде при бюрото си. След като се овладя, отново я погледна.
— Между другото, още не си ме информирала защо се появи толкова премръзнала.
Със смущаваща яснота Ейми си припомни мъчителния следобед. Не само Анжела бе страдала от ревност този ден.
— Стори ми се, че съм забравила да заключа колата си, и отидох да проверя, без да си облека палтото.
Марк запрехвърля някакви папки пред себе си.
— И беше ли забравила? — наруши възцарилата се тишина след минута.
— Какво? — сепна се тя.
— Да заключиш колата си.
— О, това ли… Не, колата си беше заключена.
Ейми установи, че ръцете й треперят. Час по-скоро трябваше да се маха оттук, преди Марк да е усетил вълнението й. „Нима той наистина се впечатлява повече от ума, отколкото от тялото на една жена? Може би това ще е причината за безкрайната върволица от красиви, но не особено умни нежни създания, които ежедневно дефилират в офиса му — те просто не заплашват ергенското му съществуване. А Анжела?…“
Ейми погледна Марк, който се бе зачел в някакъв лабораторен анализ.
— Мисля да си тръгвам…
Погледите им се срещнаха.
— И добре ще направиш! Виж, утре нямаме важна работа. Защо не си починеш? И без това миналата седмица работи повече от мен.
— Благодаря. Сигурно ще се възползвам от предложението ти.
Тя измъкна чантата си от долното чекмедже.
— Май ще ме хваща настинка и току-виж съм я изпреварила, ако утре взема предпазни мерки — промърмори под носа си.
— А аз се страхувах, че е нещо по-лошо от настиване.
Ейми лъчезарно се усмихна.
— Не се тревожи за мен! По-държелива съм, отколкото изглеждам.
Ала в действителност въобще не се чувстваше такава. Не се боеше от хремата, а от депресията, която коварно я обземаше. Копнееше да се прибере у дома, да се мушне в леглото и никога да не излиза навън.
„По дяволите, по дяволите, по дяволите!… Как можах само за три месеца да преобърна живота си наопаки?!“
Вместо да си тръгне направо за вкъщи, Ейми пое към каньона с надеждата, че красотата на есенната природа ще я поразтуши.
Една жестока несправедливост бе кръстосала пътищата им с Марк. На баща й бяха отнели нещо, което по право му принадлежеше, и от нея зависеше дали измамникът ще бъде наказан. Това бе справедлива кауза, но наказан трябваше да бъде Уолтър Стърлинг, а той практически вече нямаше нищо общо с компанията. Работейки за „Сигма“, Ейми бе осъзнала, че успехите и постиженията на фирмата през последните дванадесет години са пряк резултат от усилията на Марк, обаче без откритието на нейния баща тя вероятно не би просъществувала.