Все пак не беше честно да съди Марк за нищо, което не бе направил. Тогава възникваше въпросът как да постъпи.
Ейми се разхожда с колата, докато слънцето залезе зад Скалистите планини и небето избледня. От пътния знак разбра, че се е отдалечила на доста мили от града. Беше ужасно гладна, уморена и се намираше в същата безизходица, както преди няколко часа.
Направи обратен завой и пое назад. Отби се в малко крайпътно магазинче, за да си вземе пържени картофки и диетична кола с намерение да позалъже глада си. Когато след час и половина обаче паркира колата пред къщата си, храната си стоеше недокосната на седалката до нея.
На следващата сутрин Марк реши първо да се отбие при Чарли Соупър в лабораторията. Той също имаше навик да я посещава, вместо да се усамотява в кабинета си. Не го откри там и затова продължи нагоре.
В асансьора пътува със Стив Хардинг, който отвори дума за молбата си от предишната седмица да докладва за общите разходи. Марк се опита да насочи разговора към изследователската дейност, но не успя и накрая го покани да се отбие по-късно в кабинета му, за да обсъдят на спокойствие проблемите.
Тази сутрин работата му въобще не спореше. Писмата се трупаха на бюрото, телефонът непрекъснато звънеше, а когато Сюзън го помоли да я освободи следобеда, Марк й се озъби и след десет минути й се извини. Преди да си тръгне, тя отговаряше на всички телефонни позвънявания и на своя глава отмени срещите му за следващите дни. На въпроса му защо го е направила отвърна, че приличал на мечка, разлютена от забил се в лапата й трън, и че въобще не е за пред хора.
Въпреки че дълго размишлява, Марк не можа точно да определи какво става с него. Едно обаче знаеше със сигурност — откакто се бе появила Ейми, в подредения му живот бе настъпил коренен прелом и за разлика от преди, сега не се сещаше какво да направи, за да възвърне обичайното си спокойствие.
За пръв път от месеци насам си тръгна рано от офиса. Отначало възнамеряваше да отиде на гости у някой приятел, но като се качи на магистралата, пое право към къщи.
Апартаментът му се стори студен, влажен и необичайно пуст. Запали навсякъде осветлението, сложи компактдиск на Дан Фогелбърг в стереоуредбата и си приготви питие. Заслушан в песните за изгубената и намерена любов, застана до прозореца и се загледа във високите каменни корпуси на Колорадския университет.
Израснал бе с тази гледка. Ръждивите на цвят сгради му бяха служили за ориентир при първите плахи пътешествия в Боулдър. А когато беше осъзнал какво всъщност представляваха те, бе започнал да мечтае за деня, в който ще влезе в тях като студент.
Ала баща му имаше други планове за бъдещето. Макар че университетът в Колорадо бе сред авторитетните висши учебни заведения в страната, той не бе достатъчно добър за неговия син. Или поне нямаше славата на Харвард — слава, която според Уолтър оставяше своя белег върху питомците му за цял живот. И до ден-днешен, когато представяше сина си, старецът не пропускаше да отвори дума и за Харвард.
Малко след смъртта на жена си, Уолтър Стърлинг бе решил да изпрати сина си в подготвително училище на изток. Марк бе запротестирал, че не искал да напуска дома си и приятелите си, но той начаса го бе срязал, че било крайно време да започне да се държи като мъж. Покрусен от смъртта на майка си и отношението на баща си, на Марк му бяха били необходими почти две години, за да се адаптира към училищната среда. Спортът окончателно бе съборил бариерите между него и съучениците му, но той вече бе опознал тежестта на самотата.
На тридесет и пет години имаше приятели по целия свят, но никой не го познаваше истински. Казал му го бе един психиатър, с когото се бе запознал и вечерял на летището в Далас, докато чакаше полета си. Тогава Марк нито бе потвърдил, нито отхвърлил констатацията му. После двамата бяха разговаряли за любовта, доверието и уязвимостта. На сбогуване психиатърът приятелски го бе предупредил, че ще дойдел ден, в който Марк най-после ще допуснел някого до себе си, и тогава защитната му броня ще рухнела с гръм и трясък.
Тогава Марк бе приел думите му така, както приемаше дежурните астрологични прогнози във вестниците. Ала сега бе започнал да се разколебава в непоклатимостта на своята душевна крепост и това го плашеше. Все още не можеше да си обясни тревожното вълнение, което предизвикваше у него Ейми. Опитваше се да си самовнуши, че това не би могло да е любов, че тя просто му харесва, както стотиците жени, които бе имал и които му предстоеше да срещне.