Ейми си тръгна в добро настроение, решена да се наспи хубаво, за да бъде във форма на следващия ден.
Дрезгавият вой на поршето, раздиращ тишината на нощта, постихна, когато Ейми се отби от главния път. Скоро фаровете уловиха светлоотражателите, които бе поставила от двете страни на алеята, водеща към къщата й. И понеже можеше да паркира колата си дори със затворени очи, взе последните петдесетина метра с доста висока скорост и едва не се блъсна в един зелен ягуар.
Осма глава
Ейми рязко натисна спирачките и успя да спре на сантиметри от задната му броня. Няколко мига постоя, вцепенена от изненада. Лъскавият зелен автомобил отпред със сигурност принадлежеше на Марк. При тази мисъл сърцето й сякаш първо скочи в гърлото, а после светкавично падна в петите й. „Какво прави колата му пред моята къща в единайсет и половина вечерта?!“
— Отлични рефлекси! — похвали я Марк, приближавайки се към нея. — Вече се чудех дали ще успееш да спреш навреме.
Ейми преметна дългите си крака и слезе от поршето.
— Какво търсиш тук?!
— Дойдох, за да проверя дали си добре, имаш ли нужда от пилешка супа или от нежни грижи…
Погледът му я обгърна цялата.
— Май че тревогата ми е била напразна. Ти изглеждаш по-здрава от всякога.
— Защото не настинах.
Ейми забеляза гневния блясък в очите му.
— Случило ли се е нещо?
— Какво трябва да се е случило?
— Стори ми се, че видях…
— Е, случило се е само това, че съм полуизмръзнал и се чувствам като истински идиот.
— Така ли ще продължаваме?
— Как?
Марк се постара гласът му да прозвучи възможно най-спокойно.
— Ще ми се сърдиш, защото не ме завари на смъртно ложе, така ли? — изрече иронично Ейми.
— Можеше поне да ме посрещнеш по чехли и с термометър под мишницата след целия този път, който изминах.
— Ами ако вместо това ти предложа чаша кафе?
Тя добре знаеше, че не бива да го кани вкъщи.
Всяка тяхна среща извън службата можеше да доведе до усложнения. Но някак се бе затъжила за него и сега се чувстваше прекалено размекната, за да го отпрати.
— Приемам.
— Тогава последвай ме.
Ейми тръгна по каменната пътека, която водеше до входната врата. Когато чу Марк да се препъва по неравната настилка, подаде му ръка.
— Обикновено оставям външните лампи да светят, но тази вечер съм забравила.
Опита се да не мисли колко й е приятно да държи ръката му. Ужасно й се искаше невинното им докосване да би имало по-дълбок смисъл. Когато стигнаха до вратата, тя го пусна и затършува из джоба си.
— Под наем ли живееш тук? — попита я Марк.
Той вече бе успял да огледа къщата. Бе му си видяла скъпа и съвсем нова, а гледката наоколо — неповторима. За човек, който сменя професията си, бе малко странно да разпуска кесията си за такова жилище точно в този момент.
— Не, къщата е моя… — смънка Ейми. Уморила се бе да го лъже. „Нека си мисли, че съм получила наследство.“
— Един приятел ми я построи през лятото.
— Винаги съм искал да имам нещо такова — изолирано и в същото време близо до града.
Тя отключи вратата и се пресегна да светне.
— Какво те спира да си построиш?
— Най-вече времето. То никога не ми достига — отвърна Марк и я последва в антрето.
Ейми захвърли чантата си на дивана и съблече палтото си. Когато свали от главата си вълнения шал, тя се обърна към него и по очите му разбра каква непоправима грешка бе направила, поканвайки го да остане.
— Да не би да имаш навика да излизаш без очилата си? — попита я Марк със страшно сериозен тон.
Ейми изстина.
— Контактни лещи… — заекна тя. — Понякога нося контактни лещи.
Погледът му бавно се плъзна по тялото й. Облечена бе в сиво-кафяв панталон от туид, широк сив кашмирен пуловер и носеше кафяви боти. Всички тези неща бяха стилни и скъпи. Косата й, която бе по-дълга отколкото Марк очакваше, беше сресана на една страна и засенчваше отчасти лицето й. Въпреки че гримът й бе съвсем лек, ефектът беше поразителен. Ейми беше една от най-красивите жени, които той бе срещал през живота си. Мислено се запита дали преценката му се дължеше на избуяващите у него чувства или Ейми наистина беше прекрасна. В този момент започна да го терзае и още един въпрос: „Защо е крила от мен истинската си същност през цялото това време?!“
Приближи към нея, за да я огледа по-добре в светлината на стенния аплик. Ейми се отдръпна леко, почти незабележимо, но Марк посегна импулсивно и я сграбчи за ръката.
— Какво, за Бога, става тук?!
— Нищо… — прошепна тя.
Марк освободи китката й и плъзна длан нагоре към рамото й. Изгаряше от желание да я целуне, да усети сладостта и топлината на кожата й…