— Спомняш ли си онзи познат на Брад, който си търсел партньорка за някакъв благотворителен банкет довечера?
— Снощи говорехме за Джейсън и май няма да ми се наложи да измъчвам паметта си — засмя се Джо.
— Ако този Джейсън все още не си е намерил някоя, аз съм насреща.
— Каква е тази внезапна промяна?
— Току-що осъзнах, че ако продължавам само да работя, ще се превърна в скучна и безлична жена.
— Въобще не ти вярвам, но сега не разполагам с време за разпити, тъй че ще ти се размине. Ще кажа на Брад да му се обади и да му съобщи адреса ти. Ще можеш ли да се приготвиш до седем?
— Дали ще е правилно да взема моята кола?
— За Бога, Ейми! Уверявам те, че това момче ще ти хареса. Той е с цяла класа над останалите.
— Вярвам ти, но все пак предпочитам да взема поршето си.
— Добре, добре! Ще те чакаме на входа в седем и трийсет.
— Би ли ми обяснила как да стигна до клуба, защото не познавам добре тази част на Денвър.
— Нито пък аз. Ще попитам Брад и ще ти звънна довечера. Окей?
— Благодаря ти, че се грижиш за мен, Джо. Наистина имам нужда от това. Не съм излизала цяла вечност.
— Не мога да повярвам! — изненада се Джо. — Ти си жена, която може да излиза всяка вечер, ако има желание.
Ейми се разсмя попресилено.
— Но не и с мъж като Джейсън. Такива вече рядко се срещат, нали? Е, дано наистина е такъв, за какъвто ми го представяте ти и Брад.
— Можеш да бъдеш абсолютно сигурна в това!
— О, аз винаги ти вярвам, мила приятелко. А сега се отправяй, закъдето си била тръгнала, за да не закъснееш.
Ейми затвори апарата и влезе в кухнята, за да изпие още едно кафе. Оставаха й двайсетина минути, през които отново да размишлява за Марк и за случилото се предната вечер. Двайсетина минути, през които да се опита да анализира безумното желание, което той бе пробудил у нея, и което замъгляваше трезвия й разсъдък.
Предстоеше й дълъг и тежък ден.
Когато пристигна в офиса, Марк не беше там. Сюзън бе натоварена да й предаде, че бил зает до обяд, и че тя сама трябвало да довърши доклада за училищното настоятелство.
През следващите четири часа Ейми проучва биографиите на хората, които бяха изявили желание да провеждат програмата за борбата с наркотиците в училищата. После написа своите препоръки.
Стана време за обяд, а Марк все още го нямаше.
Ейми почака малко и отиде да хапне нещо. На връщане се спря до бюрото на Сюзън.
— Някакви вести от господин Стърлинг? — попита я уж между другото.
— Обади се и каза, че днес няма да дойде в офиса. Отивал извън града за уикенда и заръча да ти предам, че и ти спокойно можеш да си починеш следобед.
За да скрие разочарованието си, Ейми започна да преглежда пощата.
— Малко внезапно, нали… А случайно да е споменал къде отива?
— Когато изчезне така изведнъж, никой не знае къде отива. Казва само, че трябвало да се махне за малко, за да „презаредял батериите си“.
— Е, аз не мисля да се възползвам от предложението му. Вчера имах свободен ден, така че сега ще остана тук, в случай че възникне някакъв проблем.
Последното нещо, от което Ейми имаше нужда в този момент, бе да стои със скръстени ръце и да мисли. Ала въпреки че си намери работа, часовете се нижеха много бавно този следобед. При всяко позвъняване на телефона Ейми подскачаше, а на всеки десет минути поглеждаше към часовника. И когато най-после си тръгна в четири и половина, призна пред себе си, че през цялото време е очаквала Марк да се обади, за да й даде някакви инструкции или просто да се сбогува с нея.
Като се прибра вкъщи, в телефонния й секретар имаше съобщение от Джо с подробни указания за пътя до кънтри клуба. Въпреки че нямаше особено настроение да излиза, Ейми специално се постара за грима и прическата си. Спря се на една рокля, която си бе донесла от последното пътуване до Ню Йорк и все още не беше обличала. Тя бе сътворена, за да съблазнява — дълга до земята, с голи рамене, ушита от електриково синя копринена тафта, която нежно шумолеше при всяко движение на тялото.
Но мъжът, когото Ейми искаше да съблазни, бе заминал някъде с някоя от многобройните си приятелки, които умираха да бъдат съблазнени от него.
След като цял ден бе размишлявала, Ейми беше стигнала до извода, че е невъзможно с Марк да се върнат към старите си делови отношения. Плахо се надяваше, че през уикенда би могло да й хрумне нещо. Но колкото и да се опитваше да избягва същността на проблема, фактите вече бодяха очите й. Трябваше да напусне „Сигма“.
За да избяга от бремето на неприятните мисли, грабна наметката си и се запъти към вратата.
Марк разсеяно се усмихна на вица, който разказаха на масата. Анжела го докосна по лакътя, за да привлече вниманието му.