Ейми потръпна от хлад и погледна към Мйрк.
— Чудесно е, но къде спиш?
Той кимна към тавана.
Ейми се озърна за стълба, но не забеляза такава.
— Окей, предавам се. Как се качваш там?
Марк се усмихна, приближи се до стената, протегна ръка и дръпна някакво въже. От тавана се спусна скрита стълба, която сякаш изпълни стаята.
— Хитро измислено! — възкликна Ейми. — Така печелиш доста място. Мога ли да се кача?
Марк й подаде най-малкия сак.
— Да, но не тръгвай с празни ръце.
Тя преметна кожения ремък през рамо и сграбчи дебелото, служещо за парапет, въже.
На тавана имаше голямо легло с нощно шкафче от едната страна и малък бюфет от другата. И тук подът бе покрит с цветно плетено чердже.
Марк се появи, носейки останалия багаж.
— Къщата ти ми харесва! — обяви Ейми. Обърна се и поривисто го прегърна.
— Това ме прави щастлив — отвърна той.
— Често ли идваш тук?
Марк целуна връхчето на носа й.
— Не толкова често, колкото бих желал.
— Водиш ли… — поде Ейми и сконфузено замълча.
Не бе уверена дали е разумно да го разпитва за другите жени в живота му. Би могла да си навлече някоя неприятност.
— Имах предвид… дали обикновено идваш с приятели — продължи след малко.
Той сложи пръст върху устните й.
— През всичките години, откакто идвам тук, никога не е имало друга жена с мен.
Ейми се усмихна. Ако имаше нужда от потвърждение, че за него тя е нещо по-особено, Марк току-що й го бе дал.
— Радвам се — изчурулика закачливо и му поднесе устните си за целувка. — Държах се странно днес и това е по твоя вина. Ти ме извади от равновесие.
— Как така?
— Първо те видях по джинси и по пуловер, а ето че сега се озовах и в чудесната ти къща.
Той се засмя.
— Ейми, имам пълен гардероб с пуловери и джинси. Освен бельото и чорапите, те са всъщност единственото нещо, което си купувам сам.
— Но…
— Всичко друго ми е направено от двама невероятни, бих добавил, многострадални шивачи, които разбраха, че по принцип аз не се интересувам особено какво нося. Начинът ми на живот изисква да изглеждам добре, когато съм на обществено място. Те имат мерките ми и знаят какво най-много ми отива, така че когато решат, че се нуждая от обновяване на гардероба, ушиват това, което си мислят, че ми е необходимо, добавят аксесоарите и ми го изпращат. Системата е чудесна, не мислиш ли?
Ейми потръпна, спомняйки си как преди го срещне бе подхранвала омразата си към него с несправедливото обвинение, че е конте. Нито веднъж не й бе идвало на ум, че стилът му на обличане е просто част от бизнеса му.
— Ти със сигурност си заблудил много хора.
Марк я погледна озадачено.
— За какво съм ги заблудил?
— За истинския човек под маската за пред обществото.
— Никога от никого не съм се опитвал да скрия кой съм, Ейми. Винаги съм вярвал, че честността е на първо място в моите отношения с хората. Колкото и да звучи странно, аз наистина имам нужда от някого, който да ми избира дрехите.
— Тогава значи съм била сляпа за това, което си ти в действителност. Вероятно съм изчела прекалено много реклами за теб и това ми е блокирало сетивата.
— Разочарована ли си, че сам не ходя в „Брукс Брадърс“ или „Савил Роу“?
— Не си просиш комплименти, нали?
Марк се засмя.
— Винаги съм готов за комплименти.
Ейми прокара ръце по тялото му и ги мушна в задните джобове на джинсите му.
— Как мога да съм сигурна, че това, което ще ти кажа, няма да ти влезе в главата?
— Гарантирам ти, че ще влезе — отвърна й сериозно той. — Разбери най-сетне, че твоето мнение ме интересува много.
Сърцето й лудо заби. Всеки миг, всяка дума, всеки негов поглед задълбочаваха любовта и увеличаваха страха й.
— Добре, печелиш. Няма значение дали си със смокинг или джинси, или дори… — Ейми се усмихна прелъстително. — Гол… Ти си най-красивият мъж, когото някога съм виждала.
— О-о! Не очаквах нещо чак толкова хубаво. Тя се сгуши в него.
— Сега, когато ти обясних колко добре изглеждаш според мен, искаш ли да ти покажа колко е прекрасно усещането, когато ме любиш?
— Не, твърдо не! — изохка престорено Марк. — Магазините в града скоро ще затварят и съм обречен на мъчителна гладна смърт през уикенда.
— Марк… — измърка Ейми.
— Какво?
— Обичам те!
Каза му го вече не закачливо, а много нежно и с някаква отчаяна молба, която го изпълни с лошо предчувствие.
— Какво има, Ейми? Какво те тревожи?
— Не искам да те загубя…
Той я прегърна силно.