— Господин Стърлинг е в… кабинета — информира я тя без обичайната усмивка.
Ейми бе озадачена, че приказливата секретарка се позапъна, докато й говореше — нещо съвсем неприсъщо за нея.
— Просто внимавай! — продължи Сюзън. — Той не е в настроение.
— Благодаря, че ме предупреди.
Още с влизането си в кабинета Ейми разбра защо Сюзън се бе изразила „господин Стърлинг“, а не просто Марк, както обикновено. Очакваше я не друг, а самият Уолтър Стърлинг.
— Влизай, млада госпожице! — рече й той с дразнещо покровителствен тон. — Теб чакам.
Трябваха й няколко секунди, за да се съвземе. „Значи това е човекът, който е измамил баща ми!“. Представата й за него се разминаваше с действителността. Уолтър Стърлинг не беше въображаемият великан, а само един дребосък, който се губеше в стола на Марк. Посивялата му коса оплешивяваше и лицето му бе обсипано с тъмни петна — издайници на възрастта. Над горната му устна се мъдреше тънко мустаче, очите му бяха хлътнали, а в средата на яркочервената му копринена вратовръзка бе забодена игла с голям диамант. В едната си ръка държеше пура, в другата — златна писалка.
Ейми се запъти към бюрото си и едва не се задави от надвисналия тежък дим. Трябваше да мобилизира цялото си самообладание, за да остане насаме с бащиния си враг и нещо повече — да разговаря с него. Потисна надигналия се в гърдите й гняв. Заради Марк трябваше да се опита да бъде поне учтива.
— Госпожица Даниълс не ви ли каза, че Марк ще отсъства следобед? Има заседание…
— Вече се видях със сина си.
Той се наклони напред, захвърли писалката на бюрото пред себе си и се подпря на лакти.
— Тук съм, за да видя теб.
Не „да се срещна“ или „да поговоря с вас“, а „да видя теб“, сякаш Ейми беше стока, която можеше да бъде купена или пренебрегната по негово усмотрение. Тя преглътна горчивия хап, приближи се и му подаде ръка.
— Господин Стърлинг, сигурно вече знаете, че аз съм Ейми Тревър.
Стърлинг не пое десницата й и продължи да я гледа втренчено.
— Значи, Ейми? Ммм, хубаво име!
После жадно засмука пурата си и издиша гъст димен облак срещу нея.
Ейми скръсти ръце на гърдите си и го погледна отвисоко.
— И родителите ми са били на това мнение.
— Синът ми май също.
„Значи, такава била работа. Марк му е разказал за мен и сигурно в този момент е преливал от радост.“ Заради Марк трябваше да намери някакъв начин да се разбира с баща му, колкото и отблъскваща да бе тази мисъл. Като начало това означаваше да стои настрана от него.
— Простете, господин Стърлинг, но ме чака много работа…
— Почакай, госпожичке! Още не съм свършил. Зорките му очи неотлъчно я следяха и засилваха тревожното й подозрение, че през цялото време той се опитва да направи някаква връзка с миналото.
— Какво искате да ми кажете?
— Както изглежда, синът ми е хлътнал по вас.
— Така ли? — предпазливо попита Ейми. — Той ли ви го каза?
— Не е нужно Марк да ми казва каквото и да било. Имам си свои информатори, които ме държат в течение на събитията във фирмата, дори когато отсъствам от страната. Когато управителният съвет ме помоли да се застъпя за него, вотът не бе единодушен. Още щом разбрах, че си е взел за асистентка някаква красавица, реших веднага да дойда и да я проверя. Видях Марк на обяд и от влажния му кучешки поглед разбрах каква е работата.
Уолтър Стърлинг отново си дръпна от пурата.
— Бързо се досетих за останалото.
Ейми се опасяваше, че ако остане в кабинета още малко, би могла да се изтърве с нещо и да навреди на Марк. Той явно и без друго щеше да има проблеми с баща си заради нея и затова едва ли се нуждаеше от допълнителни усложнения.
Понечи да си тръгне.
— Мисля, че ще е по-добре да разговаряте за това със сина си.
— Въобще не смятам да разговарям със сина си, а ако си достатъчно умна, ти също няма да го направиш.
Гневът опасно се загнездваше в гърдите й.
— Така ли?
— Познавам твоя тип, госпожице Тревър, и знам как да се оправям с такива като теб.
Ейми не вярваше на ушите си. „Нима Уолтър Стърлинг върви по петите на сина си и прогонва лепналите се за него самки?!“ Изведнъж я споходи прозрение. „Невъзможно е Марк да допуска баща си да се меси в личния му живот. Уолтър само блъфира, защото дяволски се страхува да не загуби и малката власт, която все още има над него.“
— И от кой тип съм аз, господин Стърлинг?
— Имаш нюх за пари и тяло за любов и въпреки строгия костюм, който носиш, си личи, че и в двете области си много добра. Само че този път няма да ти се отвори парашутът.