— Повече няма какво да си кажем!
Гласът й трепереше от гняв.
— Не и преди да се споразумеем! — засмя се сухо Уолтър Стърлинг.
Стана от мястото си и се приближи до нея.
— Ето и моите условия! Ще ти дам сто хиляди долара, за да изчезнеш още сега от живота на сина ми. Ако решиш, че ти трябва време, за да обмислиш предложението ми, имай предвид, че ще ти приспадам десет хиляди долара за всеки ден, прекаран тук!
Той внимателно заразглежда обгорелия край на пурата си.
— И ако случайно си мислиш, че можеш да ме надхитриш, или че ще вдигна цената, съветвам те да си го избиеш от главата — процеди бавно и изтръска пурата си в краката й.
— След десет дни всеки цент от тези пари ще отиде за разследване на твоя милост, госпожице Тревър. А съдейки по информацията, която вече имам, детективът май ще ми предостави интересно четиво.
— Много по-интересно, отколкото можете да си представите — тихо отвърна Ейми.
Първоначалният й стихиен гняв се бе трансформирал в студена ярост.
— Нещо ми подсказва, че ще ми се обадиш по-рано, отколкото очаквам — ухили се Стърлинг.
После леко кимна и без да бърза, напусна помещението.
Ейми го проследи с поглед. Уолтър Стърлинг бе отнесъл със себе си всичките й угризения и съмнения за възмездието, което трябваше да получи заради стореното от него зло. Тя се закле пред себе си, че стоте хиляди долара, които й бе предложил, ще бъдат нищо в сравнение с онова, което той ще заплати накрая. Най-малкото щеше да го разори, а при повече шанс и да го тикне в затвора.
С хладнокръвна пресметливост Ейми замисли следващия си ход. В лабораторията имаше огромен сейф, в който се съхраняваха описанията на провеждащите се лабораторни опити и важни служебни документи. Веднъж Марк между другото й бе споменал, че главното предназначение на стария банков сейф било да пази от пожар безценен научен материал.
Влизането в лабораторията не бе проблем, защото от две седмици Ейми притежаваше пропуск. Вътрешната охрана, ако въобще си стоеше на мястото, обикновено дремеше. Ейми бе подразбрала, че няколко човека имат достъп до сейфа, и Сюзън бе една от тях.
Естествено, нямаше никаква гаранция, че подправеният договор е в сейфа. Това не й пречеше обаче да започне от него. Може би с годините Уолтър Стърлинг си бе внушил, че никой няма да разкрие престъплението му. А наивната самоувереност много често водеше до невнимание.
Ейми напрегнато следеше часовника, опитвайки се да не мисли за Марк и последиците за него от онова, което смяташе да направи. Но на моменти той неудържимо нахлуваше в съзнанието й и тогава болката бе смазваща. Двамата си подхождаха напълно. И тя, и той бяха чакали толкова дълго любовта. „Да, наистина не е честно! Ала много пъти животът ни сервира такива неща. Все пак човек понася ударите му и продължава пътя си напред…“
Накрая Ейми реши, че, любовта им е била обречена от самото начало, заради начина, по който се бяха срещнали, и заради силните си характери. И двамата се бяха превърнали в нещо като кукли, манипулирани от събитията и своето минало. За миг Ейми наивно бе повярвала в красивата приказка и вместо да чете Едгър Алан По, се бе заплеснала по Ханс Кристиян Андерсен.
Най-накрая стана пет без пет, Сюзън вече се приготвяше, за да хване навреме автобуса си, и щеше да й бъде невъзможно да прибере „важните документи“, които Марк уж бе оставил в кабинета си.
След като Уолтър Стърлинг си бе заминал, секретарката на няколко пъти бе влизала при Ейми и тя винаги бе успявала да я посрещне с усмивка. Не искаше да замесва Сюзън във всичко това, но Уолтър я бе притиснал до стената. След десет дни той щеше да започне разследване, което и най-некадърният детектив би приключил само за няколко часа.
Ейми си пое дълбоко въздух, стана от бюрото и надникна в стаята на секретарката.
— Съжалявам, че не се сетих по-рано, но… господин Стърлинг-старши остави някакви документи, които трябвало да се заключат в сейфа.
Сюзън погледна часовника си и изпъшка.
— О, да! Ще си изпуснеш автобуса!
Ейми изчака малко, давайки си вид, че се опитва да намери някакво разрешение на проблема.
— Защо аз не ги занеса вместо теб?
Тъй като Сюзън се колебаеше, тя побърза да добави:
— Картотеката едва ли е толкова сложна за разгадаване.
— Съвсем не е сложна — отвърна секретарката, очевидно вече склонила да й повери документите. — Трите жълти сектора са наши, а останалите — на лабораторията. Всичко е подредено по азбучен ред и съответства на съдържанието, изписано отпред на чекмеджето.
Тя стана и посегна към палтото си.