— Ами комбинацията?
— Вратата на сейфа е отключена до седем и половина вечерта. Тъй като много от служителите имат работа там всеки ден, а само няколко души знаят комбинацията, Марк реши, че така ще е най-добре.
Ейми си отдъхна. „Така поне не могат да ме обвинят във влизане с взлом!“
— Ако имаш нещо друго, бих могла да занеса и него.
Хубаво би било да носи със себе си някакви истински документи, в случай че някой решеше да я проверява.
— Май нямам…
— Е, тогава ще се видим утре.
— Благодаря ти, Ейми.
— Наистина няма защо — отвърна тихо Ейми и изпита безкрайна тъга заради доверието на тази жена, с което съвсем скоро щеше да злоупотреби, и заради всичко онова, което щеше да загуби.
Дванадесета глава
Ейми тревожно кръстосваше кабинета в очакване да стане седем. Бе решила да изчака още два часа, за да избегне срещата с хората от лабораторията, които по това време прибираха своите материали в сейфа. Половин час й бе напълно достатъчен, за да разгледа съдържанието на трите жълти чекмеджета.
Когато стана седем без петнайсет, си пое въздух и тръгна към асансьора. Още преди да стигне до охраната пред лабораторията, ръцете й вече трепереха толкова силно, че за да ги успокои, притисна към гърдите си листите, които носеше. Поздрави пазача по име и дори успя да му се усмихне.
— До късно работите, а, госпожице Тревър?
— Така ми се пада, като прекалявам с обедната почивка.
Той натисна бутона за автоматично отваряне на вратата.
— Може вече да не съм тук, когато излезете, и затова искам да ви пожелая приятна вечер.
— Благодаря — отвърна Ейми през рамо. — Приятна вечер и на вас!
Щом вратата тихо изсвистя зад нея, тя се отпусна и затвори очи. Първият етап бе приключил успешно.
Коридорите и помещенията в лабораторията бяха странно тихи. За пръв път Ейми посещаваше това крило на сградата, когато в, него почти нямаше хора. Мина й през ума, че щеше да бъде по-безопасно, ако бе дошла в работно време. Но вече бе твърде късно за промяна в плановете. Уолтър Стърлинг й дишаше във врата и тя трябваше да бърза, ако наистина искаше да успее.
Улисана в мислите си, едва не се блъсна във Вера Уилямс, която изведнъж се появи отнякъде.
— Госпожица… Тревър, нали? — попита жената, след като се окопити от изненадата.
— Да… — отвърна Ейми с пресъхнала уста.
След първата им среща тя старателно бе избягвала бившата колежка на баща си, а сега по зла ирония на съдбата бе попаднала точно на нея.
— Какво, за Бога, правите тук в този късен час? Мислех, че Марк е в стихията си сутрин.
— Той… Да, По принцип е така. Днешният ден е просто едно изключение.
Ейми погледна листите, които стискаше.
— Всъщност, веднага щом картотекирам това, си тръгвам.
Възрастната жена напрегнато я наблюдаваше и тя едва успяваше да запазва самообладанието си.
— В сейфа ли отивате?
Въпросът й прозвуча странно.
— Да… Мога ли да ви бъда с нещо полезна?
Без да откъсва очите си от Ейми, Вера бавно поклати глава.
— Е, тогава аз да вървя!
— Почакайте малко, госпожице Тревър!
Ейми се спря, но не се обърна веднага.
— Не мога да си избия от главата усещането, че сме се срещали някъде преди. Направо полудявам, като се замисля за вас. Случайно да играете боулинг?
— Не съм играла от осми клас… „Трябва час по-скоро да се махам оттук!“
— Ами…
Ейми се усмихна пресилено.
— Може би пазаруваме в един и същ магазин или имаме общ зъболекар. Защо не обсъдим възможностите за един обяд?
— Приемам с удоволствие. Обадете ми се, когато сте свободна.
— Добре — обеща вече в движение Ейми.
Когато стигна до сейфа, сърцето й лудо се блъскаше в гърдите. Преди да премине през тежката метална врата, изтри потните си длани и се постара да поуспокои дишането си.
Още щом включи осветлението, от гърлото й се изтръгна отчаян вопъл и раменете й безпомощно клюмнаха. Пред нея се жълтееха не три чекмеджета, а цели три шкафа с папки. Невъзможно бе да ги прегледа за половин час. Всъщност, оставаха й всичко на всичко двадесет и пет минути.
Захвърли листите, които носеше, в един от шкафовете и трескаво се залови за работа. Папките бяха толкова нагъсто, че трябваше да издърпва всяка поотделно, за да види съдържанието й. След петнайсет минути бе приключила само с първото чекмедже.
— Извинете…
Ейми се вцепени — зад гърба й надничаше Вера.
— Да?… — криво-ляво й се усмихна тя.
— Тръгвам си, госпожице Фейнстън. Просто реших да проверя дали имате нужда от нещо. Може би бих могла да ви помогна да намерите онова, което търсите?
— Не, но все пак ви благодаря за предложението, Вера. Вече привършвам и възнамерявам да си тръгвам. С нетърпение очаквам обяда ни следващата седмица.