— Приятна вечер, госпожице Фейнстън.
Ейми кимна и мило й се усмихна.
Веднага щом Вера си тръгна, тя отново се захвана за работа. Някакво лошо предчувствие започна да я гризе отвътре и то нямаше нищо общо с безпокойството, което я бе завладяло още с влизането й в сейфа. Отдаде го на страха от бързо отлитащото време.
Час по-късно си бе вече вкъщи и тъкмо се готвеше да си вземе душ, когато на вратата се позвъни. Грабна халата си, навлече го и тичешком го препаса.
— Марк!
След всичко случило се през деня, напълно бе забравила, че имат среща.
Очите му се впиха в нея. Косата й бе небрежно вдигната и отвсякъде струяха непокорни кичури. Под тънкия копринен халат прозираше голото й тяло. Въпреки че се бе зарекъл да не го прави, Марк усети, че отново се поддава на чара й. Ейми бе невероятно красива в този миг.
— Мислех, че се бяхме уговорили да се срещнем — рече й предизвикателно.
Ейми се почувства уловена в собствения си капан. Не можеше да му позволи да остане — не и след онова, което смяташе да причини на баща му.
— Марк, нека да оставим това за друга нощ! Уморена съм.
— Не можем да го оставим за друга нощ, Ейми. Не смятам за разумно да отлагаме онова, което имаме да си кажем двамата с теб.
Язвителният му тон я изпълни със страх. За пръв път го виждаше такъв.
— Добре, Марк… — отвърна тихо и се отдръпна встрани, за да му направи път да влезе.
Вместо да продължи направо към дневната, той се спря до нея.
— Е? Няма ли да получа целувка? — подхвърли й насмешливо.
Страхът й се засили. Стана й студено.
— Какво има, Марк? Случило ли се е нещо?
В следващия момент Марк я сграбчи и грубо я придърпа към себе си. Целуна я с гняв и с някакво съкрушително усещане за край.
За една-единствена секунда Ейми усети болезнена сладост, примесена с тъга, но не успя да отговори на целувката му.
Той я оттласна от себе си и я погледна с печални очи.
— Намери ли онова, което търсеше, госпожице Фейнстън? — попита я с равен глас.
Едва сега Ейми си спомни за лошото предчувствие, което я бе обзело при появяването на Вера в сейфа. Тя също се бе обърнала към нея с истинското й фамилно име.
Очевидно вече нямаше смисъл да се преструва.
— Предполагам, че Вера ти се е обадила.
— Изпрати човек, за да ме измъкне от заседанието. Беше много мелодраматично. Но разбира се, когато пристигнах в компанията, теб вече те нямаше. Затова и дойдох тук.
Отначало Марк се бе смутил. После гневът бе изместил всички останали чувства. И най-накрая, докато пътуваше към къщата й, бе усетил дълбочината на болката. Сега искаше да я заболи и нея. Когато осъзна, че пръстите му я стискат прекалено силно, той я пусна.
— Като обяснение…
Марк горчиво се засмя.
— Вече знам какво ще ми кажеш!
Ейми понечи да се отдалечи от него, но той отново я хвана за ръката.
— Значи си ме лъгала за всичко от самото начало, нали?
Гласът му сякаш я молеше да отрече обвинението.
— Не… не за всичко… — промълви Ейми.
„Как е възможно при такава непоносима болка да ме държат все още краката?! Защо не рухвам? Защо не плача?“
— Господи, Ейми! Ти толкова подло си ме мамила!
Тя потръпна и усети как ръката му отново болезнено стиска нейната.
— А аз съм бил такъв глупак!
— Моля те, Марк, не си причинявай това!
— Не разбирам само едно — защо? Какво толкова търсеше? Толкова ли важно е то, че трябваше да ме използваш, за да се добереш до него?
— Никога не съм искала…
Враждебността в погледа му я накара да замлъкне. Колкото и красноречива да бе, нямаше да успее да го убеди. Не и в този момент.
— Забрави за добрите си намерения, Ейми! Кажи ми само какво търсеше тази вечер!
Ейми мълчаливо се приближи до масичката за кафе, върху която имаше малка стъклена кутия. От нея извади писмото на баща си, което бе довело Марк в нейния живот и бе тласнало двамата по пътя на неизбежния сблъсък. Дълго време се взира в него, преди да му го подаде.
— Баща ми е написал това писмо на майка ми в деня на смъртта си. Получих го преди четири месеца — с двадесет и пет години закъснение…
Марк пое жълтия плик, отвори го и извади писмото. Докато го четеше, гневът му прерасна в отчаяние. Неведнъж се бе съмнявал в някои неща, а това писмо даваше отговор на много въпроси, които го измъчваха още от първия му работен ден в компанията на баща му.
— Значи си търсила подправения договор? — попита тихо.
— Да.
— Намери ли го?
— Не.
Марк понечи да си ходи, но не можеше да тръгне, без да разбере най-важното.