— Би могла да получиш достъп до папките й, без да ме заблуждаваш, че си се влюбила в мен. Защо си направи този труд?
За пръв път Ейми изпита смазващата тежест на сърдечната мъка. Инстинктивно притисна гърдите си с ръка, сякаш искаше да заглуши болката.
— Любовта ми към теб не е част от моя план. Не исках да се влюбвам, ала не можах да устоя. Обичам те повече от всичко и всички и винаги ще те обичам! — завърши със сподавен шепот.
— Защо всичко това не се случи преди онази нощ, когато открихме любовта си? Тогава може би любовта ни щеше да има шанс.
— Щях да ти кажа тази вечер. Реших, че повече не мога да те лъжа, защото те обичам прекалено много.
Марк безпомощно протегна ръка.
— Ако днес не беше отишла в сейфа, сигурно щях да ти повярвам.
„Как да му обясня истинската причина, заради която отново взех присърце справедливата бащина кауза? Как да му отнема и малкото уважение, което той все още изпитва към своя баща?!“
— Моля те, Марк, не постъпвай така с мен!
— Де да имаше друг начин, Ейми! Господи, само как бих искал! Ала всеки път, когато те погледна, виждам лъжи — всяка твоя дума ми звучи неискрено.
— Но…
— Ти не носиш контактни лещи, нали?
— Не.
Марк сухо се засмя.
— През целия уикенд очаквах да си ги свалиш. Когато не го направи, реших, че те са от най-новия тип. Виждаш ли, Ейми, бях готов да ти повярвам на всяка цена. Дори сам си съчинявах лъжи за теб.
— Свари ме неподготвена, когато ме попита за очилата.
— Ами снимката?
— Намерих я между вещите на мама.
— Ейми, не осъзнаваш ли колко много лъжи ни разделят?
— Никога не съм те лъгала за чувствата си.
— Но все пак отиде в сейфа!
„Трябва да му кажа. Той не бива да се съмнява повече в любовта ми!“
— Защото…
Марк я спря с властен жест.
— Достатъчно, Ейми! Повече не издържам!
Думите му й подействаха като плесница.
— Какво ще стане сега?!
— Не знам. Трябва ми време, за да проумея нещата. След това адвокатите ми ще ти се обадят.
— Адвокатите ти ли?
— Не смяташ ли, че е малко късно за хитрувания?
— Аз не хитрувам! — извика Ейми. — Въобще не знам за какво говориш!
Гласът му отново стана студен.
— Говоря за интереса ти към „Сигма“. Нали за нея си ламтяла през цялото това време?
„Никога няма да ми повярва, че единственото, за което съм «ламтяла» от самото начало, е по някакъв начин да се овъзмезди злото, сторено на баща ми!“ — помисли си съкрушено тя.
— Задръж си компанията, Марк! Аз не искам и частичка от нея.
— Ти и без друго си вече вън от играта, Ейми.
— По-добре е да си вървиш…
Като я гледаше колко е опечалена и отчаяна, Марк едва се сдържаше да не я прегърне.
— Ще изпратя нещата ти.
— Нещата ми?
— От офиса.
— Ааа… И какво ще кажеш на Сюзън?
— Истината. Както и на всички останали. — Марк забеляза как тя потрепери и се помъчи да смекчи силния удар, който неволно й бе нанесъл.
— Едва ли ще мога да го запазя дълго в тайна.
— Марк, не е нужно…
— Време е да тръгвам.
Той добре осъзнаваше, че останеше ли само още миг, неминуемо щеше да се поддаде на слабостта си към Ейми и след това болката му щеше да бъде дваж по-голяма. Обърна се и закрачи бързо към вратата.
— Аз наистина те обичах! — извика тя след него с чувството, че животът й опустява.
Марк нито се спря, нито по някакъв начин показа, че е чул думите й. На прага сякаш малко се поколеба и тогава Ейми за секунда повярва, че ще се върне. Ала в следващия момент Марк го прекрачи и излезе, без дори да я удостои с поглед.
— Обичам те! — изхлипа тя.
Втурна се към спалнята, заслепена от сълзите си. На ъгъла едното й рамо се блъсна в етажерката и красивата купа, която Джо й бе подарила за й новия дом, падна на пода и непоправимо се разби на парчета като собственото й сърце.
Тринадесета глава
Дните се топяха един след друг, докато Ейми се опитваше да вземе отново в ръце живота си. Навън излизаше само рано сутрин, за да постои на верандата, или да измете боровите иглички от пътеката. Останалото време прекарваше затворена между четирите стени. Не вдигаше телефона, не четеше вестници, а когато се опита да гледа телевизия, не успя да схване почти нищо от някаква най-елементарна комедия на ситуациите.
Депресията по принцип й бе чужда, както и еуфорията. Преди да срещне Марк познаваше чувствата си и умееше да ги контролира. Сега обаче не можеше да се справи с апатията към собственото си съществувание. Такова всепоглъщащо усещане за загуба бе изпитала само след смъртта на майка си. Ала тогава загубата бе посмекчена от утехата, че най-после страданията на майка й бяха приключили.