Сега нищо не бе в състояние да тушира загубата на Марк. Нямаше лек за съсипаната й душа, нито светла мисъл, която да успокои постоянната болка. Дори фактът, че активно бе работила в подкрепа на бащината си кауза, не й носеше удовлетворение. От всичко случило се досега бе разбрала едно: умните хора водеха само такива битки, които ще им донесат нещо повече от победа.
Рано сутринта на четвъртия ден от нейното доброволно отшелничество някой позвъни, а после настоятелно почука на външната врата. Ейми остана в леглото с надеждата, че натрапникът ще си отиде. Но уви, той очевидно нямаше такова намерение!
Най-накрая бе принудена да стане и, залитайки, тръгна да отваря.
— Изглеждаш ужасно! — отсече безмилостно Джо.
— Благодаря — вяло отвърна Ейми. — А сега бих искала да се върна в леглото, защото освен всичко друго и се чувствам ужасно.
Така или иначе, след време наистина щеше да разкаже на приятелката си за Марк, ала сега трябваше просто да я отпрати, без да я обиди.
— Джо, сигурна съм, че състоянието, в което се намирам, е заразно. Тъй че не искам да ми се мотаеш наоколо.
— Едва ли сериозно си мислиш, че ще се отървеш от мен толкова лесно.
Джо най-безцеремонно я избута от пътя си и влезе в антрето.
— Хайде, Ейми! Това съм аз, Джоузефин, и ти не можеш да ме отпратиш заради някаква си тайнствена болест.
— Моля те, Джо! Днес не ставам за компания.
— Ще си тръгна веднага, щом ми отговориш на някои въпроси.
— Какви въпроси? — предпазливо я погледна Ейми.
— Защо например не вдигаш телефона?
— Просто не ми се говореше с никого…
— Какво ти е, Ейми? — попита Джо и нежно отметна косата от рамото й. — Досега никога не си се изключвала от околния свят.
Ейми разбра, че няма да успее току-така да се отърве от нея.
— Искаш ли кафе? — предаде се накрая.
Джо разкопча палтото си и се усмихна.
— Позволи ми да направя закуска за двете ни! Ще бъде като в доброто старо време — ще си говорим, докато аз готвя, а ти ще ме гледаш. Ейми закачи палтото й в гардероба.
— Откъде разбра?
Досещаше се, че Джо е тук не само заради подозрително дългото й мълчание.
— Вчера Брад имаше среща с Марк.
— Така ли?
В съзнанието й проблесна мъничка надежда.
— И какво му е казал Марк?
— Нищо и там е проблемът. А при предишните им срещи и разговори той винаги бил споменавал за теб поне три-четири пъти. Невинаги назовавал директно името ти, но Брад подразбирал, за кого става дума, защото е в течение на вашите отношения.
Джо отвори едно шкафче и извади пакет с готова смес за палачинки.
— Разбирам…
Ейми включи кафе машината и седна на кухненския бар плот.
— Накрая Брад решил да опита почвата, като уж между другото споменал името ти — изплю камъчето приятелката й.
И най-малката новина за Марк ускоряваше пулса й. „Болката и безумната надежда ли ще определят живота ми през следващата седмица, месец или дори година?!“
— И?! — не издържа Ейми.
— Марк странно притихнал, преди да му каже, че ти не работиш вече в „Сигма“.
— Обяснил ли е на Брад причината?
— Не, а и той не полюбопитствал. Било съвършено ясно, че Марк няма никакво желание да разговаря на тази тема.
— Кажи ми поне как е изглеждал!
Джо се облегна на бара и ласкаво стисна ръката й.
— Ейми, знаеш, че Брад говори за такива неща само в особени случаи — ако например Марк си бе обръснал главата или си бе сменил цвета на кожата…
За да скрие напиращите си сълзи, Ейми се престори, че сънливо разтърква очите си. Когато обаче отново вдигна поглед, разбра, че не е успяла да заблуди Джо, и най-после отстъпи пред нуждата да изплаче мъката си.
— Какво да правя, Джо?!
В гласа й прозвуча горестна молба за помощ. — Защо не ми разкажеш какво точно се е случило?
— Обикнахме се…
— Това го предположих и аз.
— Когато миналата година се зарекох, че до края на дните си ще живея сама, не знаех какво е да споделяш живота си с някого, когото обичаш. През цялото време бях свидетел на вашето щастие с Брад, но някак си не можех да приема, че и аз бих могла да съм щастлива като теб. Марк отвори очите и душата ми. Сега вече знам какво ще ми липсва до края на дните ми…
— Обикнеш ли някого, то ще бъде за цял живот.
— Аз въобще не допусках, че ще ми се случи такова нещо.
— Е, то вече се е случило и ти не смяташ да бягаш от него, нали?
Ейми сподави надигащото се в гърдите й ридание.
— Аз отблъснах Марк…
— Не, не си!
— Бях убедена, че всичко между нас ще свърши, ако следвам докрай бащиния си завет, но си бях дала дума за това. Един лош човек ме тласна към нещо, което не биваше да правя. Постъпих толкова глупаво, Джо! Ако бях изчакала няколко часа… Марк щеше да дойде вечерта и аз щях да му разкажа за баща си и за всичко останало. Сега той си мисли, че най-накрая си признах, само защото ме хванаха и изобличиха.