— Моля ви! Нямам какво да ви кажа — рече му, когато видя, че той не възнамерява да се отказва.
— Ако се съгласите да говорим сега, няма да ви отнема повече от минута. Но в противен случай ще трябва да понасяте моята обсада цял следобед. Винаги получавам онова, което искам, госпожице Фейнстън.
— Оставам с впечатлението, че ме заплашвате.
— Наричайте го, както искате. Аз си върша работата и няма да позволя на никого да ми пречи. А сега, наистина ли искате да си поговоря с вашите колеги за всичко това, докато чакам да си промените решението?
— Какво точно искате да знаете?
— Искам да потвърдите или отхвърлите претенциите на вашия баща и да ми кажете води ли се дело.
Ейми не можеше да му съобщи нищо, без преди това да е разговаряла с Марк. Трябваше да разбере как един репортер от най-големия областен вестник се бе добрал до нещо, което знаеха само няколко човека.
— Дайте ми един час за размисъл! — каза най-сетне.
Журналистът я гледа дълго време, сякаш се опитваше да реши дали да й се довери.
— Добре, ще се върна след час.
Ейми влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. В продължение на няколко минути втренчено се взираше в телефона. От нощта, когато Марк я бе посетил в къщата й, тя нито го бе виждала, нито чувала. Сега обаче трябваше да му се обади на всяка цена. Беше напълно убедена, че информацията за баща й е изтекла от него. Наистина бе доверила тайната си също на Джо, Брад и Фред, но те нямаха причина, за да я разгласяват. Всъщност, логично пък бе Марк да я пази най-ревниво. Някак си нещата не се връзваха.
Когато най-после набра телефонния номер, дочу деловия глас на Сюзън:
— Кабинетът на господин Стърлинг. Какво обичате, моля?
— Сюзън, Ейми се обажда. Марк… Господин Стърлинг там ли е?
— Ейми! — възкликна секретарката и тонът й моментално стана мил и сърдечен. — Как си?
— Добре съм… Работя и се пазя от неприятности.
— Липсваш ни тук.
Как й се искаше да я попита кого има предвид с това „ние“!
— И вие ми липсвате…
— О, да. Ти сигурно не се обаждаш, просто за да си побъбрим. Ей сега ще те свържа с господин Стърлинг.
Ейми си пое дълбоко въздух и зачака.
— Какво мога да направя за теб, Ейми? — произнесе Марк с равен, безпристрастен глас.
Тя стисна очи от болка.
— След час при мен ще дойде един репортер, който очаква да му разкажа за претенциите на моя баща спрямо половината от компанията…
— И?
— Не си ли изненадан?
— Не съм. Направих собствено разследване на обвиненията, които повдига баща ти в онова писмо, като се постарах да бъда изключително дискретен. Подозирах обаче, че новината рано или късно ще се разчуе, защото твърде много хора знаят за случилото се.
— Какво искаш да кажеш с това „твърде много хора“? Аз почти никому не съм споменавала.
Последва дълга пауза.
— Заета ли си днес следобед?
— Не… не и с нещо важно.
— Мисля, че ще е добре да участваш в една среща, която започва след няколко часа в кабинета ми. Можеш ли да дойдеш към четири?
— Да, ще дойда — бавно отвърна Ейми. — Но това не решава проблема с репортера. Какво да му обясня?
— Каквото искаш.
— Марк…
— Ще се видим в четири, Ейми! — отсече Марк и прекъсна линията.
В четири без петнайсет Ейми паркира пред „Сигма“. Беше като замаяна. Имаше усещането, че предстоящата среща с Марк е едно от най-глупавите неща, които бе предприемала в живота си.
Бавно слезе от колата. Завръщането в „Сигма“ бе по-болезнено, отколкото бе очаквала. Връхлетяха я приятни спомени за дните, които бе прекарала тук.
След малко влезе в скромното фоайе и се насочи към асансьорите, подминавайки администраторката, която я гледаше с разширени зеници. За момент я обзе желание да се обърне и да си тръгне, да се качи в колата си и да кормува до пълно изтощение. Все още не се бе срещнала с Марк, а вече й се подкосяваха краката. Не бе сигурна дали щеше да намери достатъчно сили, за да се изправи очи в очи с него.
Вратите на асансьора се отвориха й от кабината излезе Вера.
— Радвам се, че ви срещам, Ейми — рече й тя с неподправена сърдечност. — Търсех подходящ случай, за да ви кажа колко много харесвах баща ви и как съжалявам за всичко, което го е сполетяло. Той беше много затворен човек, както сигурно вече сте разбрала, и никога не говореше за деловите си отношения с Уолтър Стърлинг. По онова време никой от нас не знаеше, че между двамата е имало споразумение за съдружие. Ако знаехме, щяхме…
Възрастната жена вдигна рамене.
— Честно казано, едва ли щяхме да направим нещо съществено. Просто исках да знаете как се чувствам, защото аз се обадих на Марк онази вечер, когато ви заварих в сейфа. Мисля, че сте чудесна жена, и се възхищавам на решимостта ви да се борите за това, което по право е принадлежало на баща ви. Но аз преди всичко съм лоялна към Марк Стърлинг и винаги ще бъде така.