Отначало Ейми бе прекалено слисана, за да й отвърне нещо. Когато се поокопити, успя да каже само едно „разбирам“, след което влезе бързо в асансьорната кабина и решително натисна бутона за петия етаж.
Когато асансьорът намали ход, тя трескаво изтри с кърпичка изпотените си длани. Последното нещо, което би искала да й се случи, бе Марк да усети безпокойствието й, когато стисне десницата й. Ядно тръсна глава. „Какво ми пука дали ще забележи колко съм нервна!“ Всъщност работата не беше в нервите, а в глупавата й гордост. Просто не искаше да издава любовта си към него и болката, която ни най-малко не бе стихнала.
В приемната на Сюзън нямаше никой. Ейми бойко изправи рамене и пристъпи към вратата на Марк. Ръката й трепереше, когато понечи да почука. Трябваше много да внимава с ръцете си, защото те като нищо можеха да я издадат.
Отвори й самият Марк.
— Ейми!
Не успя да скрие искрената си изненада — тя бе изписана на лицето му. Бе очаквал, че Ейми ще пристигне в последния момент и така ще скъси максимално болезнената и за двамата среща.
Погледът му бързо я обгърна. Изглеждаше ужасно с тези тъмни кръгове под очите, но все още го подлудяваше дори само със самото си присъствие.
Марк сниши гласа си до глух шепот, за да не го чуят двамата мъже, които седяха на дивана в кабинета му.
— Добре ли си?
Импулсивно посегна към нея, но навреме се овладя.
Ейми загуби ума и дума от ласкавата му загриженост. Трябваше да се стегне и да не му позволява повече да разкъсва крехката й защита.
— Тук съм заради срещата, на която си преценил, че трябва да присъствам, а не за да обсъждаме моето здравословно състояние.
— Така ли ще си говорим отсега нататък? — попита той с равен глас.
„О, Марк, моля те не ми причинявай това! Не виждаш ли, че съм вече на предела на силите си?!“
— Не виждам друг начин — влезе в тона му Ейми.
Марк се отдръпна, за да й стори път, и се обърна към мъжете в тъмни, почти еднакви костюми, които очевидно бяха адвокати.
— Господа, госпожица Фейнстън е вече тук и можем да започваме.
След размяната на официалните поздрави Ейми седна на най-отдалечения от Марк стол и стисна ръце в скута си.
По-слабият мъж на име Доналд Лонгвил се покашля и поде бавно:
— Сигурно разбирате, госпожице Фейнстън, че нашата фирма не разполагаше с достатъчно време, за да проучи в детайли разделянето на собствеността върху фармацевтичното предприятие „Сигма“. Ние, обаче…
Ейми зяпна от изненада. Досега упорито бе отбягвала погледа на Марк, но в този момент го закова с очи.
— За какво говори той?!
Марк се стресна от неочаквания й изблик на гняв.
— Чуй докрай онова, което има да ти каже…
Нямаше да я заболи повече, ако я беше извикал, за да й съобщи, че ще се жени за Анжела. Със своите действия бе я изкарал алчна и пресметлива нахалница, която най-после се докопва до кокала.
— Не желая да го слушам повече! Искам ти да ми обясниш какво означава всичко това!
Марк се обърна към слисаните адвокати.
— Извинете ни, господа, но мисля, че ще е по-добре да отложим срещата за друг път.
Те светкавично прибраха документите в еднаквите си куфарчета и изчезнаха.
Марк затвори вратата след тях и се приближи към Ейми.
— Съжалявам — каза й искрено. — Имаш право, че първо трябваше да ти обясня всичко.
— Слушам те.
Тя ревниво пазеше гнева си, защото загубеше ли го, болката й щеше да я опустоши.
— Когато напуснах къщата ти, дълго време се колебах, преди да отида в Денвър при баща ми.
Гласът му одрезгавя.
— Показах му писмото. Мислех, че ще отрече твърденията в него, но той само се засмя.
Ейми живо си представи как Уолтър Стърлинг се е смял на остарялото с двадесет и пет години обвинение и колко тежко е преживял синът му тази негова реакция.
— Престана да се смее, когато му казах, че давността започва да тече след разкриването на престъплението.
Тя се трогна от страданието, което видя в очите му. Марк бе загубил и последната капчица уважение към своя баща и сега бе сам-самичък на този свят.
— В момента се опитвам да подготвя споразумение, което ще удовлетвори теб, а на баща ми ще даде възможност да доживее дните си, без да бъде съден и евентуално изпратен в затвора заради злодеянието си.
Марк седна срещу нея и се приведе напред. Едва сега Ейми забеляза колко изпито бе лицето му. Копнееше да го докосне, да го прегърне, да му напомни щастливите им дни.