Марк огледа присъстващите.
— Ще ни извините ли, дами и господа… Членовете на управителния съвет напуснаха шумно стаята.
Когато двамата с Ейми останаха сами, Марк се приближи до нея и седна на ръба на масата.
— Знаех, че си умна, но не съм предполагал, че си способна на такива нетрадиционни решения.
Тя се вгледа в очите му, но загадъчните им дълбини пазеха тайната си.
— Едва ли си повярвал, че съм запланувала предварително всичко това.
Марк я хвана за ръката и нежно я притегли към себе си.
— Би било хубаво да си мисля, че е така, но нямам право, след като се държах толкова лошо с теб през последните четири месеца.
Ейми почувства, че е на предела на силите си. Защитната й броня се бе стопила под напора на отчаяната й любов.
— Не ме оплитай в мрежата на думите, Марк — тихо промълви. — Просто ми кажи има ли шанс за нас.
Марк се взря в зениците й и бавно я погали по бузата. Съзнаваше, че думите му са безсилни да я убедят в неговите чувства. Обхвана лицето й в дланите си и нежно докосна с устни нейните. После благоговейно започна да целува клепачите, върха на нослето й, слепоочията.
— Обичам те! — прошепна й и отново жадно потърси устата й.
Целувката му я остави без дъх.
— Никога не съм преставал да те обичам.
Ейми обви ръце около врата му.
— Съжалявам за случилото се, Марк.
— Няма за какво да съжаляваш, Ейми. Все пак разбрах, че си направила онова, което е трябвало.
Тя преглътна сълзите си.
— Означава ли това…
— Че приемам второто ти предложение?
Ейми кимна.
— Само ако се съгласиш да преименуваме компанията на „Фейнстън и Стърлинг“ и приемеш да си мой равнопоставен съдружник.
Марк я познаваше прекалено добре и си даваше сметка, че тя ще се успокои напълно само при условие, че изпълни докрай синовния си дълг.
Очите й преливаха от любов, когато отново кимна в знак на съгласие.
— Ще се омъжиш ли утре за мен или ти е твърде рано?
— Звучи ми като цяла вечност — отвърна Ейми и му поднесе устните си за целувка.
Най-после тя разбра защо майка й не се бе омъжила повторно. Някои жени имаха щастието да срещнат идеалния мъж и загубеха ли го, мястото му завинаги оставаше празно в техния живот.
Епилог
Или три години по-късно
Ехото от ритмичните удари на чуковете изпълваше кухнята. Ейми извади димящото ястие от фурната, сложи го на масата и излезе пред къщата. Вдигна глава към покрива, където Марк и Брад ковяха някаква греда, и се провикна:
— Време е за обяд.
— Идваме ей сега — отговори й Марк.
— Веднага щом свършим тази част — допълни Брад.
Появи се и Джоузефин.
— Не мога да повярвам, че са напреднали толкова много — рече тя. — Сега къщата ти е двойно по-голяма от преди.
Ейми прокара ръка по наедрелия си ханш.
— Новата спалня тъкмо ще ми дойде добре. Само при мисълта за още една бременност…
— Сутрин все още ти се гади, нали?
— Сутрин ли? По цял ден ми се гади!
Джо погали своя подут корем.
— Почакай малко и ще видиш какво още ще те сполети.
— Можеш ли да си представиш, че и двете сме на едно дередже? Ако преди четири години някой ми беше казал, че по цял ден ще пробвам рецепти и ще чета книги за бебета, щях да му отговоря…
— Че е луд! — довърши вместо нея Джо. — Особено що се отнася до готвенето. Спомням си как веднъж едва не подпали кухнята в апартамента, когато се опитваше да опечеш пуканки. Брад си е втълпил, че с теб сме се били наговорили да забременеем по едно и също време, за да отгледаме заедно децата си.
Ейми се засмя.
— Сигурно защото аз намекнах на Марк за това.
— Ейми, защо си му разправяла такива неща?
— Защото са верни.
— А аз защо не си спомням, че сме се наговаряли?
— Беше отдавна, когато все още живеехме в съседни апартаменти. Една нощ…
— О, сега си спомних! Говорихме си колко прекрасно ще бъде, ако дружбата ни намери продължение и в нашето поколение.
— Тогава не вярвах, че това би могло да стане. Просто не съм знаела, че Марк съществува и ме чака.
— Той все още ли се тревожи за това какъв баща ще бъде?
— Толкова се вълнува за бебето, че не мисли за нищо друго, освен за неговата поява на белия свят.
Ейми отвори вратата.
— Ти влизай, аз ей сега ще дойда — рече на приятелката си и тръгна да посрещне Марк.
Както всеки път, когато се виждаха след кратка раздяла, сърцето й започна смешно да тупти. Тя се усмихна. Мъжът със скъпите костюми, шити по поръчка, сега бе изпоцапан от главата до петите. И макар че носеше джинси и скъсана тениска, все така неотразимо я омайваше.
— Как върви работата? — попита го.