Ейми бавно седна отново. Едно от нещата, които най-много мразеше в деловия свят, бе да се шикалкави. Оказваше се, че освен отявлен женкар, Марк Стърлинг беше и надуто копеле. Усети, че вече го бе намразила.
— И като каква смятате да ме наемете, господин Стърлинг?
Марк въздъхна обречено. Мина му през ума, че му предстои да направи най-голямата саможертва в живота си.
— Въпреки че никога не съм имал…
Той направи пауза, втренчвайки се в добре поддържаните нокти на дясната си ръка.
— Бих искал да станете моя главна асистентка, докато се освободи подходящо място.
— Ваша асистентка?! — едва не се задави Ейми.
— Само това мога да ви предложа засега.
Тя седеше като на тръни. Предложението му надхвърляше и най-смелите й мечти. Ако действаше под прякото разпореждане на Марк Стърлинг, много скоро щеше да се добере до секретните документи на компанията. Проблемът се състоеше в това как да прикрива истинските си чувства към него, при положение, че щяха да бъдат заедно всеки ден.
„Хайде, стегни се! — заповяда си мислено. — Нима имаш избор! Отхвърлиш ли предложението му, разследването ти ще приключи веднъж завинаги!“
— Кога искате да започна?
Марк се мъчеше да си самовнуши, че решението му е правилно, но когато я погледна, веднага го връхлетя чувството, че току-що си е сложил камък на шията.
— Утре сутринта. Бъдете тук в седем!
— Окей, сър…
Ейми изпита безумно желание да избяга от него и да вдиша свежия въздух отвън. Стана и посегна към чантата си.
— Още нещо, госпожице Тревър.
— Слушам ви, сър.
— Щом ще работите за мен, държа да носите прилични дрехи във вашия размер.
Тя зяпна от изненада. Положи огромни усилия, за да не избухне. Кимна само в знак на съгласие, обърна се и напусна кабинета.
Марк поседя зад бюрото си известно време. После стана и отиде до прозореца. Ейми тъкмо се качваше в яркочервеното си порше. Мина му през ума, че тази екстравагантна кола много повече й подхождаше, отколкото пуританския костюм и строгата прическа. Стори му се странно, че е проучила в детайли сделките на компанията, а не е разбрала нещо много просто — че не е необходимо жените, които работят в „Сигма“, да се крият под сиви дрехи, за да спечелят уважението на колегите си.
Проследи с поглед поршето, докато то изчезна зад ъгъла. И тъй като не беше в стила му да разсъждава върху евентуалните си грешки, забрави за Ейми и се зае отново за работа.
Ейми се появи на служебния паркинг в седем без петнайсет. След интервюто предишния ден бе пробягала внушителното разстояние от къщата си до Боулдър и обратно, за да се разтовари от отрицателните си емоции. Кросът наистина бе повдигнал тонуса й, но когато се бе събудила на сутринта, краката й се бяха вдървили.
С тиха въздишка оправи косата си и се опита да слезе от спортната си кола. В този момент до нея спря зелен ягуар — седан.
— Случило ли се е нещо? — попита Марк, спускайки страничния прозорец.
В гласа му се долавяше искрена загриженост.
— Нищо повече от онова, което може да излекува един кратък престой в леглото — отвърна Ейми и се опита да се усмихне лъчезарно, но се получи само някаква гримаса.
Веднага осъзна, че е допуснала грешка с фамилиарния си тон. Преди да се опомни, Марк вече беше до нея. Бързо я огледа от главата до петите. За един съвсем кратък миг погледът му се задържа върху красиво очертания й от полата ханш и се вдигна към едрите й гърди, които напираха изпод консервативно вталеното сако.
— Очевидно няма травми — констатира той.
— Те са в духа ми.
Този път Ейми успя наистина да се усмихне.
— И егото ми е ужасно наранено — добави тихо. Наведе се за чантата си, но пареща болка проряза гърба й и тя застина в позата си. Марк я наблюдаваше внимателно.
— Мисля, че вече трябва да ми кажете какво ви е.
Ейми се постара да му отговори с възможно най-голямото достойнство, на което бе способна:
— Пред вас стои жена, която вече не се занимава с аеробика, и вчера си въобрази, че е в достатъчно добра форма, за да пробяга десет мили около една планина.
— Разбирам. Значи трябва да се проведат възстановителни процедури — засмя се той и хвана ръката й. — Защо не започнем с една малка разходка до входа на сградата и обратно?
— Мога и сама… — запротестира Ейми.
Съпротивата й имаше нулев ефект, защото Марк вече я водеше през паркинга.
— Защо точно вчера следобед решихте да се самоизтезавате? — попита той, спомняйки си как се бе втурнала към колата си след събеседването.
Изведнъж го загриза подозрението, че и Ейми като него не умира от желание да работят в екип.