Кати излезе!
„Ханк, не се притеснявай, моля те. ще облека някаква стара рокля и ще ти помогна да разнесеш тези проклети вестници. бързо ще свърши. в неделя хората спят до късно.“
„но вече ме ВИДЯХА!“
„видяха ли те? кой те видя?“
„едно момиченце — от онази кафява къща на улица Уестморленд.“
„Мира ли?“
„не знам как се казва!“
„тя е само на три години.“
„не знам на колко години е! пита за кучето!“
„какво за кучето?“
„попита ме къде е кучето!“
„айде, тръгваме, ще ти помогна.“
Кати облече една стара, износена дреха.
„изхвърлих ги, край, свърши, изхвърлих ги на задната седалка в онази изоставена кола!“
„ще те хванат.“
„по дяволите, не ме интересува.“
влязох в кухнята и отворих една бира. когато се върнах, Кати отново беше легнала, седнах на един стол.
„Кати.“ „ммммм?“
„още не си осъзнала с кого живееш! аз съм аристократ, истински аристократ! станал съм на трийсет и четири и след като навърших осемнайсет, не съм работил повече от шест-седем месеца. погледни ръцете ми! ръце на пианист!“
„аристократ ли? ТРЯБВА ДА ЧУЕШ какви ги дрънкаш, когато се напиеш. ужасен си. непоносим.“
„пак ли започна, Кати? забрави ли, че аз те измъкнах от онази дупка в Алворадо и те обсипах с кожи и бижута?“
Кати не отвърна нищо.
„знаеш ли какъв съм аз? гениален, само че никой освен мен не го знае.“
„о’кей, браво, съгласна съм“ — и заспа.
изпих си бирата, изпих още една, излязох, прекосих три улици и седнах на стълбите на сина затворена бакалница, където, според картата, беше мястото на срещата ми с другите. чаках от 10 до 2,30 часа. беше скучно и сухо, и глупаво, и абсурдно. беше истинско мъчение, камионът пристигна в 2,30.
„ей, приятел!“
„да?“
„свърши ли вече?“
„да.“
„много си бърз.“
„да.“
„искам да помогнеш и на този тук да свърши.“
„еба ти.“
този тип направо се влачеше, грижливо пускаше вестника във всеки двор. лека-полека. аз свърших за пет минути. седнахме и зачакахме камиончето. още един час.
закараха ни до бюрото. насядахме пак по чиновете. този път се появиха две петлета с бира в ръка. единият извикваше имената, а другият плащаше. на дъската зад петленцата висеше надпис, написан с тебешир.
КОЙТО РАБОТИ ЗА НАС ТРИДЕСЕТ ДНИ ПОСЛЕДОВАТЕЛНО, БЕЗ ДА ОТСЪСТВУВА НИТО ВЕДНЪЖ, ЩЕ ПОЛУЧИ БЕЗПЛАТНО КОСТЮМ ОТ ВТОРА РЪКА.
погледнах хората, които получаваха парите си. не можех да повярвам на очите си. ИЗГЛЕЖДА, всеки вземаше по три долара. най-ниската тарифа бе долар за час. бях на крак от четири и половина. сега отново беше четири и половина. цели дванайсет часа.
извикаха ме към края. мисля, че бях трети отзад напред. никой от скитниците не се оплакваше. вземаха трите долара и спокойно си тръгваха.
„Буковски“ — ревна петлето.
приближих се. другото петле преброи три съвсем нови банкноти.
„вижте какво — казах. — вие не знаете ли, че има закон за минималната заплата? един долар на час.“
петлето удари една глътка бира. „приспадаме пътните разходи, закуската и т.н. плащаме само за средното работно време, което е около три часа.“
„загубих дванайсет часа от живота си, а сега трябва да се кача на автобус, за да стигна до мястото, където съм паркирал колата си.“
„ти си късметлия, щом имаш кола.“
„а ти си късметлия, че още не съм ти мушнал бутилката в задника.“
„не аз определям политиката на фирмата, господине. моля ви, не ми се карайте, господине!“
„ще се оплача в Бюрото по труда.“
„Робинсън“ — извика другото петле.
следващият нещастник се запъти да получи своите три долара, когато излизах. застанах на Бевърли авеню и зачаках автобуса. докато стигна до вкъщи и изпия нещо, часът беше станал шест. бях на такъв хал, че чуках Кати три пъти. счупих един прозорец. порязах крака си на стъклото. изпях песните на Джилбърт и Саливън, които бях научил от един преподавател по английска литература — психопат. лекцията му започваше в седем часа сутринта в колежа на Лос Анджелис. Ричардсън се казваше. може би не беше психопат, но ме научи на Джилбърт и Саливън и ме скъса по английска литература, защото отивах на лекции в седем и половина със страшно главоболие от предишната пиянска вечер. КОГАТО отивах. но това е една друга история. онази вечер Кати и аз го ударихме на живот и ако счупих някои неща, то бе не защото бях толкова лош и глупав, какъвто често ставах. а във вторник спечелих сто и осемдесет долара на конните състезания и отново се превърнах в нежен любовник, играч, праведен сводник и градинар. карах бавно, наслаждавайки се на последните отблясъци на залеза. влязох вкъщи през задната врата. Кати готвеше попска яхния с много подправки, точно както я обичах. както беше наведена над електрическата печка, я сграбчих през кръста.