„Виж, Чарли — каза. — Не търпя такива приказки. Аз съм порядъчно момиче. Мама ме възпита добре. Ако продължиш да ми говориш така, ще те изгоня оттука.“
„Извинявай, Мари, пошегувах се.“
„Не обичам такива шеги.“
„Добре, разбрах. Имаш ли уиски?“
„Шотландско.“
„Чудесно.“
Донесе почти цял галон. Две големи чаши. Сипахме уиски и вода. Мацето познаваше добре пиацата. Това вече беше очевидно. Движеше се там десет години повече от мен. Е, старостта не е престъпление. Само че повечето хора остаряват грозно.
„Отрязал си главата на Марти“ — каза.
„Не приличаш на никоя от жените, които съм познавал.“
„Харесваш ли ме?“ — попита.
„Сигурно“ — казах и тя не подхвърли нищо по този повод. Пихме още около два часа, главно бира и от време на време по едно мъничко уиски, а после ме заведе до леглото ми. По пътя минахме покрай една стая и тя с естествен глас каза: „Ето, аз спя тук.“ Огромно легло. Моето беше в съседната стая. Много странно. Но това нищо не означаваше. „Можеш да спиш, в което от двете ти хареса. Или и на двете.“ — каза Мари.
Нещо ми замириса на отблъскване…
Както се очакваше, сутринта се събудих с главоболие. Чувах как се мотае из кухнята, но не обърнах внимание, както би направил всеки. Чух я да пуска телевизора за сутрешните новини, чух кафето да ври, миришеше хубаво, но миризмата от яйцата, шунката и картофите ме дразнеше и утринните новини ме дразнеха, а и ми се пикаеше, и бях жаден, но не исках Мари да разбере, че съм се събудил, и така чаках, полунапикан (да, да, ха, ха), с единственото желание да остана сам, с единственото желание да ми принадлежи, само на мен, магазинът, но тя продължаваше да се мотае, и накрая я чух, забързана, някъде край леглото ми…
„Трябва да вървя — каза. — Закъсняла съм.“
„Чао, Мари“ — казах.
Когато затвори вратата, станах, отидох до кенефа, изпиках се, изсрах се. Стоях там, в Ню Орлианс, далеч от моя дом, какъвто и да е той, и гледах как един паяк ме наблюдава от своя ъгъл, плетейки паяжината си. Сега знаех много добре, че този паяк стоеше там от доста време. Повече от мен. В началото си помислих да го убия. Но беше толкова дебел и грозен, и щастлив, сякаш кенефът му принадлежеше. Ще се наложи да почакам малко, докато му дойде времето. Станах, избърсах задника си, дръпнах казанчето. Като излизах, паякът ми намигна.
Не исках да започвам с уискито, което беше останало, и така стоях гол в кухнята, и се чудех защо хората ми имат такова доверие. Кой бях аз? Хората са луди. Хората са прости. Ядосах се. Дявол да го вземе, наистина се ядосах. Десет години вече живеех, без да работя. Хората ми даваха пари, храна, дом, за да живея. Не ме интересуваше за какво ме смятат. За глупак или за гений. Знаех какво съм. Нито едното, нито другото. Това, което караше хората да ми правят подаръци, не ме интересуваше. Вземах ги без никакво чувство за победа, без да се чувствам задължен към тях. Единственият ми принцип бе, нищо да не искам. И като че ли не стигаше всичко това, ами в главата ми се въртеше една грамофонна плоча и постоянно свиреше една и съща песен: не се опитвай, не се опитвай. Идеята ми се виждаше добра. Когато Мари вече беше тръгнала, седнах и изпих три бутилки бира, които намерих в хладилника. Никога не съм обичал да ям особено много. Чувал съм за това, колко много другите хора обичат яденето. Аз смятах, че е скучна работа. Пиенето беше хубаво нещо. Обичах и срането, обичах да сера, обичах лайната, но беше голям зор да ги изработя.
След трите бутилки бира видях на стола до мен едно портмоне. Сигурно Мари беше взела със себе си друго портмоне. Беше глупава или толкова добра, че да пръска така парите си. Отворих го. Десет долара.
Мари ме изпитваше и аз щях да оправдая това, което очакваше от мен.
Взех парите, отидох до стаята, облякох се. Чувствах се добре. В крайна сметка какво ни е нужно, за да живеем? Нищо. Наистина. Имах и ключ от къщата.
Излязох, заключих вратата, за да се опазим от крадците (ха-ха-ха) и ето ме на улицата, във френския квартал, това глупаво място, но щях да се справя. Всичко трябва да ми е наред, това е. Значи… а, да, вървях по улицата, но проблемът с френския квартал е, че нямаше пивници, както винаги става с порядъчните места на този свят. Може би го правеха нарочно. Може би по такъв начин искаха да лансират ужасните лайняни дупки, които се самоназоваваха барове. Първото нещо, което ми идеше да направя, когато влизах в тези шикозни заведения на френския квартал, беше да се издрайфам. И най-често драйфах, тичайки до мръсните им клозетни дупки, пропити от миризмите на пикнята. Тонове пържени яйца и мазни картофи. Връщах се пак и ги оглеждах. По-самотни от полусмахнатите съдържатели бяха единствено барманите, особено ако магазинът беше техен. И така мотаех се, знаейки, че баровете са фалш, и да ви кажа ли откъде купих бирата си? От една малка бакалница със застоял хляб, олющена мазилка по стените, жалка усмивка на самотата… помогни ми… помогни ми… ужасно, да, дори не могат да прекарат ток дотук, електричеството е скъпо, и ето ме мен, единственият, който е купил тук бира от седемнайсет дни насам. Осемнайсетгодишен и о, Господи, почти се изпразни върху касата… Дойде ми прекалено много. Не можах да изтрая. Грабнах рестото и бирата и изчезнах в жегата на ненормалния френски квартал.