Сложих останалите пари в портмонето и го оставих отворено, за да го види Мари. Седнах и взех една бира.
Много е хубаво да си сам. Но не бях сам. Всеки път, когато отивах да пикая, виждах паяка и си мислех: „Виж, паяко, трябва бързо да изчезнеш оттука. Как да ти го обясня бе, момче, не обичам да те виждам как хващаш мухи и хлебарчици, и им смучеш кръвта. Нали разбираш, Господин Паяк, ти си лош. А аз съм добър. Поне искам да вярвам в това. Ти си просто един ужасяващ, черен, абсурден кладенец на смъртта. Ето какво си. Бозаеш лайна. И на теб ти дойде времето.“
Намерих една метла в задния двор, влязох в банята, свалих го от паяжината му и го размазах. О’кей, хубаво, о’кей, стоеше там преди мен, но аз ли съм виновен? Как можеше Мари да слага дебелия си задник върху тоалетната чиния и да сере, гледайки това същество? Изобщо дали го виждаше? Може би не.
Отидох в кухнята, изпих още една бира. Включих телевизора. Книжни хора. Стъклени хора. Почувствах, че ще се побъркам, и го изключих. Пиех. Сварих две яйца и изпържих две парчета шунка. Успях да хапна. Много често забравях. Слънцето влизаше през пердетата. Пих цял ден. Празните бутилки хвърлях на боклука. Времето минаваше. Вратата се отвори широко — беше Мари…
„Господи — изписка. — Знаеш ли какво се случи?“
„Не, не, не знам.“
„О, дявол да го вземе.“
„Какво се е случило, бейби?“
„Изгорих ягодите!“
„А, сериозно ли?“
Тичаше насам-натам из кухнята, поклащайки големия си задник. Смахната. Бедната дебела путка.
„Бях сложила ягодите във фурната, когато влезе една туристка, една богата кучка, първият клиент за деня, и хареса шапчиците, които правя, нали ги знаеш… И така тя е хубавичка, всички шапки й стоят добре, не знае коя да избере, а по едно време почнахме да си говорим за Детройт, познаваше някого в Детройт, когото познавах и аз, нали разбираш, и изведнъж НЕЩО МИ ЗАМИРИСА!!! ЯГОДИТЕ ИЗГАРЯТ! Затичах се към кухнята, но вече беше късно… каква бъркотия! Ягодите бяха изкипели, бяха пръснати наоколо и миришеха, и бяха изгорели, нищо не можеше да се спаси, нищо! А, дявол да го вземе!“
„Съжалявам. Продаде ли й шапка?“
„Две. Не можа да реши.“
„Съжалявам за ягодите. А, убих паяка.“
„Кой паяк?“
„Помислих си, че няма да знаеш.“
„Какво да знам? Какво представляват паяците ли? Да не са дървеници?“
„Казвали са ми, че паяците не са дървеници. Има някаква разлика в броя на краката… Не знам и не ме интересува.“
„Паякът не е дървеница!? Какви глупости ми говориш, бе!“
„Не е. Поне така казват. Но аз убих това мръсно същество.“
„Отварял ли си ми портфейла?“
„Разбира се. Щом си го оставила… Трябваше да купя бира.“
„Нужно ли е да се наливаш с бира през цялото време?“
„Да.“
„Голяма беля си отворих. Ял ли си нещо?“
„Две яйца и две парчета шунка.“
„Гладен ли си?“
„Да. Но ти си уморена. Успокой се. Изпий нещо.“
„Готвенето ме отморява. Само първо да се измия.“ „Добре, иди.“
„О’кей“ — включи телевизора и влезе в банята. Бях длъжен да го слушам. Новини. Страшно грозен е този лайнар. Три ноздри. Абсолютно отвратително копеле, облечено като малка идиотска кукла, изпотено, поглежда ме и срича думи, които не разбирам, и не ме интересуват. Знаех, че Мари с часове гледаше телевизия, и трябваше да свиквам. Когато се върна, ме намери да гледам право в мрака — нещо, което я накара да се чувства по-добре. Бях толкова безгласен, колкото и човекът, потънал в спортната страница или в играта на шах.
Мари се върна омотана в нови дрехи. Би могла да бъде и апетитна, ако не беше толкова дебела. Е, какво да се прави, поне не спях в парка.
„Искаш ли да сготвя аз, Мари?“
„Не, не се притеснявай, вече си поотпочинах.“
Започна да приготвя яденето. Когато станах да взема бира, я целунах зад ухото.
„Ти си добър човек, Мари.“
„Имаш ли пиене за довечера?“ — попита.
„Да, бейби. А има и още малко уиски. Няма проблеми. Единственото нещо, което искам, е да гледам телевизия и да те слушам как говориш. Нали?“