„Да, Чарли.“
Седнах. Нещо вреше на огъня. Миришеше хубаво. Беше добра готвачка. От стените се вдигаше пара от топлата миризма на манджата. Затова беше толкова дебела: добра готвачка — яко лапане. Мари готвеше месо със зеленчуци. Често ставаше и пускаше по нещо в тенджерата. Една глава лук. Малко зеле. Няколко моркова. Знаеше. А аз пиех и гледах това отпуснато, старо момиче. Тя седеше и правеше своите вълшебни шапки, ръцете й препускаха — най-напред панделката и цветята, обръщаше я, зашиваше я, слагаше си я и от сламата ставаше чудо. Мари твореше шедьоври, тайната на които никой никога нямаше да открие — шедьоври, които се движеха по улиците върху главата на една или друга кучка.
Работейки и наглеждайки яденето, говореше.
„Нещата не са като преди. Хората нямат пари. Всичко става с чекове и кредитни карти. Няма пари. Или не ги носят със себе си. Всичко е на кредит. Щом вземат заплатата си, я разпределят. Ипотекират целия си живот, за да купят къща, и не се успокояват, докато не я напълнят с лайна, и не купят кола. Те са в капана на къщата и гарваните, които създават законите, го знаят и ги облагат до смърт с данъци за собствеността. Никой няма пари. Малките предприятия вече не могат да оцелеят.“
Седнахме да ядем, месото беше съвършено. След вечерята сипахме уиски, сложи ми две пури, гледахме телевизия и не говорихме много. Чувствах се така, сякаш живеех там от години. Оправяше шапките си, подхвърляше по някоя дума от време на време и аз отговарях — разбира се, така е, наистина ли. Готовите шапки излизаха с невероятна скорост от ръцете й. Шедьоври.
„Мари — казах, — уморен съм, отивам да си легна.“
Каза ми да взема уискито със себе си. Взех го. Но вместо да отида в леглото си, отидох в нейното, дръпнах завивките и се мушнах вътре. След като се съблякох, разбира се. Хубав дюшек, хубаво легло. Стар модел с балдахин.
Мисля, че ако можеш да чукаш, докато ти падне купола на главата, ще си шампион. Никога нямаше да мога да съборя купола без помощта на боговете.
Мари гледаше телевизия и правеше шапки… После я чух да изключва апарата, да угасва лампата в кухнята, да идва към стаята, да минава през нея, без да ме види, и да влиза в тоалетната. Остана там за малко, излезе, съблече се и сложи една широка, розова нощница. Опипа малко мутрата си, изостави тая работа, зави две ролки на косата си, обърна се, приближи се до леглото и ме видя.
„Господи! Чарли, сбъркал си леглото.“
„Мммм…“
„Виж, миличък, аз не съм такава жена.“
„Ох, спри с тия глупости и ела!“
Дойде. Боже мой, месо, безкрайно месо. Ако трябва да съм искрен, малко се уплаших. Какво бих могъл да направя с тази маса? Бях в капан. Леглото от страната на Мари потъна съвсем.
„Слушай, Чарли…“
Грабнах главата й, обърнах я, стори ми се, че плаче, запуших й устата с моята. Целунахме се. Дявол да го вземе, почна да ми става. Господи, какво пък беше това?
„Чарли — каза, — не си длъжен да го правиш.“
Взех ръката й и я сложих върху хуя си.
„Лайна — каза, — о, лайна.“
Целуна ме, мушна вътре езика си. Имаше малък език — поне това й беше малко и го движеше навън-навътре, май пълен със слюнка и страсти.
Отдръпнах се.
„Какво има?“
„Чакай малко.“
Взех бутилката, отпих доста, оставих я долу, вдигнах огромната й нощница, почнах да търся и не знам какво хващах, но сигурно беше то, много малко, но на мястото си. Да, беше нейното котенце. Докоснах го с моето патенце. Хвана го и го мушна вътре. Още едно чудо — беше тясна, почти ме одра. Почнахме. Бавех се, но въобще не ми пукаше. Побърка ме. Едно от най-добрите ебания в моя живот. Мучах и виках, свърших, отдръпнах се. Невероятно. Когато излезе от банята, поприказвахме малко, после заспа. Но хъркаше и аз отидох в леглото си. Сутринта се събудих, когато тя тръгваше за работа.
„Трябва да побързам, Чарли“ — каза.
„Добре, бейби.“
Когато излезе, влязох в кухнята и изпих една чаша вино. Беше оставила портмонето си. Десет долара. Не ги взех. Отидох пак в банята, ударих едно хубаво сране, измих си зъбите, повърнах малко. Някъде намерих химикалка и парче хартия:
Мари, обичам те. Много си мила с мен, но трябва да си отида. И не знам точно защо. Изглежда съм луд. Сбогом.
Чарли.
Сложих бележката върху телевизора. Не се чувствах добре. Плачеше ми се. Беше спокойно там, при нея, спокойно по начина, по който обичах. Дори и фурната, и хладилникът изглеждаха човешки, имам предвид човешки в добрия смисъл — сякаш имаха ръце и гласове и казваха — остани момченце, добре е тук, толкова хубаво е тук. Изпих останалото уиски. Намерих една бира в хладилника. Изпих и нея. После станах, минах през тесния коридор, видя ми се много дълъг, поне сто метра. Когато стигнах до вратата, се сетих, че ключът беше у мен. Върнах се обратно и го оставих до бележката. Погледнах пак портфейла с десетте долара. Не ги докоснах. Минах пак по коридора. Когато се намерих пред входната врата, вече знаех, че ако я затворя, няма да има връщане. Затворих я. Окончателно. Слязох по стълбите. Още веднъж бях съвсем сам и на никой не му пукаше от това. Потеглих на юг, завих надясно. Вървях, докато изляза от френския квартал. Прекосих улица „Канал“. Минах няколко пресечки, пресякох още една улица, завих и пак завих. Не знаех къде отивам. От една врата вляво някакъв човек ме извика: