„Приятелю, търсиш ли работа?“
Погледнах вътре и видях цяла дузина мъже да седят пред дървени маси и да удрят с чук нещо като раци или омари. Чупеха черупките и правеха нещо с месото. Беше много мрачно там вътре и беше сякаш удряха собствените си тела с чуковете, и беше сякаш изхвърляха каквото бе останало от тях, и казах на пича:
„Не, не търся работа.“
Вървях срещу слънцето.
И имах седемдесет и четири цента в джоба.
Слънцето беше о’кей.
Чарлз Буковски
Живот и смърт в болницата за бедняци
Линейката бе пълна, но ми намериха едно място на горния етаж и потеглихме. Постоянно повръщах кръв и се страхувах, че ще изцапам хората отдолу. Пътувахме, слушайки сирената. Чуваше се като ехо, сякаш звукът не излизаше от нашата линейка. Бяхме определени за болницата на графството. Бедняци. Случаи на милосърдие. Всички страдахме от нещо, някои нямаше да се завърнат никога от там. Общото между нас бе, че всички бяхме без пари и че не бяха ни останали много шансове. Натоварени като сардели. Никога не съм вярвал, че една линейка може да побере толкова хора.
„Господи, ах, господи — чувах гласа на една негърка под мен, — никога не съм мислила, че нещо такова ще се случи на МЕН! Такова нещо, господи…“
Аз не гледах така на нещата. Играех си със смъртта от доста време. Не искам да кажа, че бяхме любовници, но се познавахме добре. Онази вечер се приближи повечко. И друг път беше ми се обаждала: остри болки в стомаха, на които аз упорито не обръщах внимание. Мислех, че съм твърдо мъжле и отдавах болката на лош късмет. Не й обръщах внимание. Напоявах я с уиски и си гледах работата. А работата ми беше да се напивам. Уискито бе виновно за всичко, трябваше да продължа само с вино.
Кръвта, която излиза от вътрешностите ми, няма онзи яркочервен цвят, който има кръвта от едно порязване. Тя е тъмнолилава, почти черна и вони. Вони по-лошо и от лайна. Цялата тази животворна течност вонеше по-лошо и от лайна.
Още един пристъп. Беше като нормално драйфане — когато излезе кръвта, се чувстваш по-добре. Но това беше само една илюзия… Всяко ново повръщане те отвежда по-близо до Баба Смърт.
„Господи, никога не мислех…“
Кръвта се изкачи и я задържах в устата си. Не знаех какво да направя. Ако я изплюех от високото си легло, щях да изцапам приятелчетата си отдолу. И така държах я в устата си и се опитвах да мисля какво да направя. Линейката зави и кръвта почна да тече. Е, човек трябва да запази някакво достойнство, дори и когато умира. Концентрирах се, затворих очи и я погълнах. Погнусих се. Но реших проблема. Надявах се, че ще пристигнем бързо, преди следващия пристъп.
Истина ви казвам, не мислех за Смъртта. Единствената ми мисъл беше: неудобно ми е; вече не контролирам онова, което ми се случва. Сякаш бяха ме притиснали до стената.
Линейката пристигна, а след това се намерих върху една маса и ме питаха: „Коя е моята религия, къде съм роден, дължа ли на държавата пари от предишно мое пребиваване в болницата? Кога съм роден, живи ли са родителите ми, семеен ли съм?“ Нали знаете, познатите неща. Говорят, сякаш всичко ти е наред; дори не правят усилие да покажат, че разбират, че умираш. А и въобще не бързат. Нещо, което някак те успокоява, но не това е причината, поради която го правят — просто ги мързи и не дават пукнат цент дали умираш, летиш или пърдиш. Грешка. Биха предпочели да не пърдиш.
После ме набутаха в един асансьор, който спря на някакъв етаж, приличащ на мрачен килер. Избутаха количката ми навън. Сложиха ме на едно легло и си тръгнаха. Изведнъж пред мен изскочи санитар и ми подаде малко хапче.
„Вземи това“ — каза. Глътнах хапчето, даде ми чаша вода и изчезна. От много време не бяха се държали толкова човешки с мен. Облегнах се назад и се огледах наоколо: 8–10 легла, заети с американски мъже. Всеки един от нас имаше по една чаша и кана вода върху нощното шкафче. Чаршафите изглеждаха чисти. Беше много мрачно и студено. Пространството се осветяваше от една малка гола крушка. До мен лежеше едър мъж, възрастен, над петдесетте, но огромен. Въпреки тлъстините си създаваше впечатление на много силен. Гледаше право нагоре и говореше на тавана.