„… а беше толкова добро момче, едно толкова чисто и добро момче, търсеше работа, каза, че иска тази работа, аз казах: «харесваш ми, момче, имаме нужда от добър готвач, един добър и честен готвач, а аз познавам честните хора, момче, добрия характер аз го виждам, работи с мен и жена ми и считай, че имаш работа за цял живот…» и той каза: «да, господине», точно така каза, изглеждаше радостен и аз казах: «Марта, намерихме едно добро момче, едно добро и честно момче; няма да ни свие парите, както другите мръсници.» И така излязох и купих много пилета, почти две дузини пилета. Марта разбира от пилета, бива си я за тая работа. Кол Сандърс изобщо не я достига. Отидох и купих двайсет пилета за уикенда. Щеше да бъде добър уикенд. Двайсет пилета купих. Щяхме да съсипем Кол Сандърс. Без работа щяхме да го оставим. Един толкова добър уикенд ти оставя двеста долара суха пара. Момчето дори ни помогна да ги нарежем, направи го по време на почивката си. Марта и аз нямахме деца. Започна много да ми харесва това момче. Марта приготви пилетата в кухнята, всичко приготви… Пилетата бяха сготвени по деветнайсет различни начина, дори от задниците ни излизаха пилета. Единственото нещо, което трябваше да направи момчето, бе да приготви бифтеците и пържолите. Пилетата бяха готови. И о, господи, какъв страшен уикенд беше. Петък вечер, събота и неделя. Момчето работеше добре и беше приятно на вид. Беше добре да го имаш до себе си. Пускаше шеги. Викаше ми «Кол Сандърс», а аз му виках «синко». Кол Сандърс и син — ето какво бяхме ние. Когато затворихме в неделя вечерта, бяхме полумъртви от умора, но щастливи. Не беше останало нито едно парче пиле. Хората чакаха на опашка за маса, беше препълнено. Такова нещо очите ми не бяха виждали. Заключих вратата, сложих по едно малко уиски й седнахме уморени, но щастливи, и пийвахме. Момчето изми чиниите и избърса пода. Каза: «И така, Кол Сандърс, в колко часа да дойда утре?» Казах му да дойде в 6.30, взе си шапката и си тръгна. «Ето едно наистина добро момче, Марта» — казах и тръгнах към касата да преброя печалбата. Касата беше ПРАЗНА! Добре чухте — касата беше ПРАЗНА! И парите от предишните два дни в кутията с пурите беше намерил. Толкова добро момче… Не разбирам… казах му, че при мен ще има работа за цял живот, така му казах. Двайсет пилета. А Марта разбира от пилета… И това момче, това лайно избяга с парите, момчето…“
После започна да крещи. Какви ли не крясъци съм чул в живота си, но нещо подобно — никога. Надигаше се от каишките си и крещеше. Помислих, че каишките ще се скъсат. Леглото скърцаше, стената връщаше крясъците до ушите ни. Този човек се намираше в кошмарна агония. Не беше кратък крясъкът му, ехтеше. После млъкна. Ние, 8-10-ната американски мъже, всички болни, изтегнати в леглата си, се наслаждавахме на тишината.
Пак почна да говори. „Беше толкова добро момче, харесвах лицето му. Ако искаше, можеше да остане при мен завинаги. Пускаше хубави шеги и беше добре да го имаш до себе си. Отидох и купих двайсет пилета. Двайсет пилета. Двеста долара изкарваш при един добър уикенд. Момчето ми викаше Кол Сандърс…“
Наведох се и повърнах кръв на пода.
На другия ден дойде една медицинска сестра и ме сложи в носилка. Още повръщах кръв. Чувствах се много слаб. Бутна ме до асансьора.
Техникът застана зад рентгена. Прицели се в една точка на корема ми и каза да стоя прав. Бях омаломощен.
„Не мога да стоя прав, чувствам се много слаб“ — казах.
„Стой неподвижно“ — каза техникът.
„Не мисля, че мога“ — казах.
„Стой неподвижно.“
Усетих, че падам назад.
„Падам“ — казах.
„Не падай!“ — каза.
„Неподвижен“ — каза сестрата.
Паднах. Паднах, сякаш бях от ластик. Не разбрах как се озовах на пода. Чувствах се много лек. Сигурно бях.
„Дявол да те вземе“ — каза техникът.
Сестрата ме вдигна и ме бутна към апарата.
„Не мога да стоя прав — казах. — Мисля, че умирам. Не мога да стоя прав. Съжалявам, но не мога да стоя.“
„Неподвижен“ — каза сестрата.
Падах, чувствах, че падам.
„Съжалявам“ — казах.
„Върви по дяволите — каза техникът. — Две ленти изхабих с теб. Тези филми струват пари!“
„Съжалявам“ — казах.
Сестрата ме вдигна и пак ме сложи в носилката. Закара ме до асансьора, подсвирквайки си.
Извадиха ме от подземието и ме сложиха в една голяма, ама много голяма стая. Почти 40 души умираха там вътре. Жиците на звънците бяха отрязани, а огромни дървени врати, дебели дървени врати, облицовани с ламарина, ни изолираха от лекарите и медицинските сестри. Бяха вдигнали решетки около леглото и ми казаха да използвам писоара, но аз въобще не обичам писоара, особено за да повръщам там кръвта си и още по-малко да сера. Ако някой някога открие удобен и годен за употреба писоар, ще спечели омразата на лекарите и медицинските сестри за всички времена и още по-нататък.