Все още исках да сера, но не успявах. Разбира се, даваха ми само мляко и стомахът ми се беше разкъсал на две. Така не можех да изпратя до задника си нищо. Една медицинска сестра ми предложи твърдо месо с полуизпечени моркови и картофено пюре. Отказах. Знаех, че това, което искаха, беше още едно празно легло. Странно нещо. Беше втората или третата нощ, която прекарвах там. Чувствах се изнемощял. Успях да сваля преградата и станах от леглото. Стигнах до кенефа и седнах. Напънах се. Седях там и се напъвах. Нищо. Само едно езерце кръв.
После главата ми почна да се върти, подпрях се с една ръка на стената и повърнах кръв. Дръпнах казанчето и излязох. Бях по средата на коридора, когато кръвта ми пак се надигна до устата ми. Паднах. Повърнах кръв на пода. Не знаех, че хората имат толкова кръв. Повърнах още.
„Идиот — изджафка едно старче от леглото си, — млъкни вече, за да заспим.“
„Извинявай, другарю“ — казах и припаднах.
Сестрата се ядоса. „Копеле — каза, — нали ти казах да не сваляш преградата на леглото. Мръсници, душата ми вадите всяка вечер.“
„Путката ти вони — й казах. — Би трябвало да работиш в публичен дом в Тихуана.“
Стисна ме за косата, вдигна главата ми и ме шамароса здраво. Два пъти.
„Вземи си думите назад — каза, — вземи си думите назад!“
„Флорънс Найтингейл, обичам те“ — казах.
Пусна ме и излезе от стаята. Носеше плам и жизненост тая дама, харесваше ми. Търкулнах се в собствената си кръв, цапайки нощницата си. Щях да й покажа аз на нея. Флорънс Найтингейл се върна с още една садистка, сложиха ме на един стол и бутнаха стола до леглото ми.
„Много шум, много дяволски шум!“ — каза старецът и беше прав. Сложиха ме в леглото и Флорънс вдигна решетките. „Кучи сине, стой мирно, иначе следващия път ще те смачкам.“
„Направи ми една свирка — казах. — Направи ми една свирка, преди да тръгнеш.“
Погледна ме със зяпнала уста. Имам много трагично лице. Някои жени го харесват. Очите й, големи и страстни, бяха заковани в моите. Вдигнах чаршафа и дръпнах нощницата си нагоре. Заплю ме в лицето и излезе.
После дойде шефката…
„Господин Буковски — каза, — не можем да ви прелеем кръв. Нямате кръводарителски актив.“
Усмихна се. Осведомяваше ме, че ще ме оставят да умра.
„Добре“ — казах.
„Искате ли да се видите със свещеника?“
„Защо?“
„В картона ви пише, че сте католик.“
„Така съм го писал.“
„Как така?“
„Всъщност бях. Когато някой пише «без религия», го съсипват с въпроси.“
„Но ние сме ви картотекирали като католик, господин Буковски“
„Вижте, не мога да говоря. Умирам. О’кей, добре, католик съм и каквото друго си щете.“
„Не можем да ви прелеем кръв, господин Буковски.“
„Чуйте, баща ми работеше в графството. Мисля, че има някаква кръводарителска програма. Музей на Графството на Лос Анджелис. Някой си господин Хенри Буковски. Ненавижда ме.“
„Ще проверим…“
Докато аз бях горе, нещо ставаше с документите ми долу. Не видях жив лекар до четвъртия ден, когато вече бяха научили, че баща ми, който ме мразеше, е добър човек с постоянна работа и че има един син, пияница и хаймана, който умира, и че този добър човек бе дал кръв за кръводарителската програма, и така ме закачиха за една бутилка, и я изпразниха в мен. Тринайсет пинти кръв и тринайсет пинти глюкоза… Без прекъсване. Медицинската сестра тичаше нагоре-надолу като луда, за да намества иглата.
… По едно време се събудих и видях свещеника да стои над главата ми.
„Падре — казах, — върви си, моля те. Мога да умра и без теб.“
„Искаш да си отида ли, синко?“
„Да, падре.“
„Загубил си вярата ли?“
„Да, загубил съм вярата си.“
„Който е кръстен за католик, остава завинаги католик, синко.“
„Глупости, падре.“
Един старец от съседното легло каза: „Падре, падре, искам аз да ти говоря. Говори ми, падре.“
Свещеникът отиде при него. Аз чаках да умра. Знаете много добре, че не умрях тогава, защото как, по дяволите, щях да ви разказвам тази история сега…
… Закараха ме в някаква стая с един негър и един бял. Белият получаваше свежи рози всеки ден. Отглеждаше рози и ги продаваше на цветарниците. В момента, разбира се, не отглеждаше нищо. Черният имаше много сериозно сърдечно заболяване. Лежахме и белият говореше за отглеждането на розите и за това, колко много имаше нужда от една цигара, господи, колко се нуждаеше от една цигара. Аз не драйфах кръв. Вече я изкарвах само отзад. Май че бях се спасил. Току-що ми бяха изпразнили една пинта кръв и бяха извадили иглата.