„какво ново, Тони?“ — попитах.
„лайна“ — каза Тони.
„това ново ли е?“
„лайна“ — каза Тони.
„лайна“ — каза Майк Индианеца.
наведохме се над бирите си.
„какво е мнението ти за Луната?“ — попитах Тони.
„лайна“ — каза Тони.
„ммм-да — каза Майк Индианеца, — когато някой е глупак на Земята, продължава да е глупак и на Луната. разлика няма.“
„разправят, че май нямало живот на Марс“ — казах.
„е, и?“ — попита Тони.
„ох, лайна — казах. — донеси още две бири.“
Тони ги донесе, взе парите, хвърли ги в касата и пак дойде. „лайна, ужасна жега е. бих искал да съм по-безжизнен от използван презерватив.“
„къде отиват хората, когато умрат, Тони?“
„лайна. какво ти пука?“
„не вярваш ли в Човешкия Дух?“
„лайна и още как.“
„а Че, Жана д’Арк, Били дъ Кид крадеца? всички те?
смучехме бирите си и размишлявахме.
«вижте — казах, — отивам да пикая.»
отидох в тоалетната и там, както винаги, срещнах Питей Кукумявката. извадих го и почнах да пикая.
«какво да се прави, щом патката ти е малка» — каза ми.
«само когато пикая и мисля. но съм от онези типове, на които им се разтяга като ластик, щом им стане. всеки инч се смята за шест.»
«ако не лъготиш, това е добре, защото, доколкото виждам, ти е само два инча.»
«само главичката съм извадил.»
«давам ти един долар, ако ме пуснеш да ти направя един минет.»
«много е малко.»
«не си показал само главичката. целият ти е навън.»
«я си еби майката, Пит.»
«пак ще ме потърсиш, щом ти свършат парите за бира.»
излязох.
«още две бири» — поръчах.
Тони пак започна старата песен, пак дойде.
«толкова е горещо, че ще се побъркам.»
«жегата разкрива истинското ти аз» — казах на Тони.
«стига де! за луд ли ме смяташ?»
«почти всички сте такива. но не го казвай никому, пазим го в тайна.»
«о’кей, да кажем, че глупостите, които дрънкаш, имат някакъв смисъл. колко логични хора според теб има на Земята? един? двама?»
«на всеки милиард ли?»
«да, да.»
«бих казал пет или шест.»
«пет или шест? — каза Майк Индианеца. — стига бе, приятел, я по-добре ни направи по един минет.»
«слушай — каза Тони. — кой ти каза, че съм смахнат? и ако наистина е така, тогава как успяваме да се оправим всички ние?»
«е, щом всички сме параноици, то тогава тези, които могат да ни управляват, са малко, твърде малко и затова са ни пуснали на свобода. засега няма какво друго да направят. едно време смятах, че ще отидат да живеят някъде в Космоса, докато ни довършат. но после разбрах, че дори и Космоса го контролират параноиците.»
«как го разбра?»
«нали забиха американското знаме на Луната.»
«да предположим, че руснаците забият руското знаме, е?»
«все същата е.»
«това означава ли, че не те интересува?» — попита Тони.
«след като представлява различни форми на лудост, не ме грее, нито ми духа.»
замълчахме, пиехме. Тони също млъкна, смучейки уиски с вода. защо пък не? магазинът си е негов, ще прави каквото си иска.
«Господи, колко е горещо» — каза Тони.
«лайна, да, горещо е» — каза Майк Индианеца.
и тогава Тони започна да говори. «лудостта значи — каза Тони. — знаете ли бе, момчета, какви работи стават тук, нещо съвсем ку-ку, точно в този момент?»
«естествено» — казах.
«не, не, не… имам предвид ТУК, в магазина ми!»
«сериозно ли?»
«да, толкова е смахнато, че понякога ме плаши.»
«кажи какво става, Тони» — казах. винаги съм готов да изслушам глупостите на моите себеподобни.
Тони се наведе над ухото ми. «познавам един тип, който има машина за ебане. не става дума за онези глупости, които четем по порно списанията — бутилки с топла вода, путки за еднократна употреба и тям подобни. този пич е създал нещо наистина велико. той е немски учен и ние успяхме да го вземем, ние — т.е. правителството, преди да го грабнат руснаците. и така слушай сега и внимавай да не се разчуе.»
«да бе, Тони, естествено, имаш право…»
«казва се фон Браслич. правителството се опита да го привлече за космическите програми. без резултат. старчето е гениално, но единственото нещо, което му се върти из главата, е МАШИНАТА ЗА ЕБАНЕ. смята се за артист, нарича себе си Микеланджело… дадоха му пенсия петстотин долара месечно, за да не живее повече по лудниците. преследваха го известно време, после се умориха или го забравиха. но чековете продължават да пристигат. от време на време се появява по някой агент, поприказва петнайсетина минути с него и прави доклад, че лудостта му продължава. така той скитал от град на град, влачейки голям червен куфар. една вечер пристигна тук и почна да пие. каза ми, че е един уморен старец, който търси някой спокоен кът, където да продължи проучванията си. опитвах се да го разубедя. нали знаеш колко много кукундели се събират тук.»