«да» — казах.
«после толкова се нафирка, че ми разказа всичко. направил съм, вика, една жена-машина, която прави най-доброто ебане на всички времена, без капути, без кавги и познатите лайна!»
«такава жена съм търсил — му казах — през целия си живот.»
Тони се усмихна. «всички мъже, не само ти.» «разбира се, взех го за луд, докато една вечер, като затворих бара, отидохме заедно у тях и той извади МАШИНАТА ЗА ЕБАНЕ от червения куфар.»
«сериозно ли?»
«сякаш влязох жив в рая.»
«чакай, аз ще ти кажа какво е станало по-нататък.»
«кажи, слушам.»
«фон Браслич и неговата МАШИНА ЗА ЕБАНЕ сега се намират тук, в магазина ти, на горния стаж.»
«ъхъ» — каза Тони.
«колко?»
«по двайсет долара на всеки.»
«двайсет долара, за да чукам една машина!?»
«надминава дори и онова, което ни е родило. ще видиш.»
«Питей Кукумявката ще ми извърти един минет за един долар.»
«Питей Кукумявката е добър, но досега не е имало откритие, което да нокаутира боговете.»
дадох му една двайсетачка.
«Тони, да знаеш, че ако тази работа излезе фарс, ще загубиш най-добрия си клиент!»
«ти сам каза, че така или иначе всички сме луди. всичко зависи от теб.»
«прав си» — казах.
«прав си — каза Майк Индианеца. — дръж и от мен една двайсетарка.»
«трябва да си призная, че 50% са за мен. останалото — за фон Браслич. не след дълго петстотин долара няма да струват и пукнат цент с тази инфлация. да не слагаме и данъците. а фон Б. умира за газирани напитки.»
«айде да вървим — казах. — клъвна четирийсет долара. покажи ни сега, по дяволите, тази безсмъртна МАШИНА ЗА ЕБАНЕ!»
Тони повдигна дъската на тезгяха и каза: «минете оттук, качете се по задната стълба, почукайте и кажете, че Тони ви праща.»
«на коя врата?»
«номер шейсет и девет.»
«о, дяволска работа — казах. — какво друго можеше да се очаква?»
«о, дяволска работа, разбира се — каза Тони. — поразмърдай си малко ташаците.»
намерихме стълбите, качихме се. «Тони умира за фарсове» — казах.
Продължихме. ето я: врата номер шейсет и девет.
почуках: «Тони ни праща.»
«о, заповядайте, господа.»
пред нас стоеше един възбуден стар пич с чаша газирано в ръка и очила с двойни стъкла. точно като по старите филми. имаше гост, някакво момиче, почти дете, което изглеждаше леко и силно едновременно.
кръстоса крак върху крак, показвайки ни прелестите си: сейлонови колене, сейлонови бедра и онази малка част, където свършват дългите чорапи и започва плътта. беше само задник, цици, сейлонови крака и сини, усмихнати очи…
«господа, това е дъщеря ми Таня.»
«какво?»
«да, знам, доста съм… стар… но нали разбирате, така както съществува легенда за човека с огромния член, така има и друга — за перверзните стари немци, които никога не престават да чукат. мислете каквото искате, но така или иначе това е дъщеря ми Таня…»
«здравейте, момчета» — усмихна се.
погледите ни се обърнаха към вратата с надпис: МАЗЕ НА МАШИНАТА ЗА ЕБАНЕ“.
допи питието си.
„и така… дошли сте тук за най-доброто ебане на всички времена, нали?“
„татко! — каза Таня. — не е нужно да си винаги толкова вулгарен!“
кръстоса отново краката си, поличката й се повдигна още повече и за малко да се изпразня.
професорът изпи още една чашка, стана и се запъти към вратата с надписа: „МАЗЕ НА МАШИНАТА ЗА ЕБАНЕ“. обърна се, усмихна се и бавно, бавно отвори. влезе и излезе отново, като буташе нещо, наподобяващо болнично легло на колелца.
беше една ГОЛА маса от стари железа.
професорът тикна това проклето нещо под носа ни, подсвирквайки си някаква мръсна песен.
метална маса с дупка по средата.
професорът държеше един съд с машинно масло, който тикна в дупката и капна доста вътре, продължавайки да мърмори през цялото време смахнатата немска песен.
по едно време се обърна и ни погледна. „хубава е, нали?“ — каза и продължи да сипва от маслото.
Майк Индианеца ме погледна и, опитвайки се да се усмихне, каза: „еба ти номера… пак ни хванаха за канарчета!“
„да — казах. — не съм чукал от пет години, но да ме вземат мътните, ако сложа патката си в тази купчина желязо!“
фон Браслич се усмихна, приближи се до барчето, сипа си още едно питие, седна и ни погледна.
„по едно време, в Германия, усетихме, че играта е загубена и че обръчът все повече се затяга около нас — особено след Берлинската битка. тогава разбрахме, че войната е получила друг смисъл: истинската кавга се разгаряше за това, кой ще вземе най-много немски учени. който успееше — руснаците или американците — щеше пръв да отиде на Луната, на Марс… пръв навсякъде. не знам как свърши тази история… само знам, че мен ме намериха американците, сграбчиха ме, набутаха ме в някаква кола, дадоха ми нещо да изпия, опряха дулото до слепоочието ми, обещаваха ми небето и звездите, говореха като обезумели, подписах всичко…“