взе го в устата си и ме облекчи.
дадох й още пет долара, облякох се, изпих още малко вино, слязох по стълбите и отидох в гаража отсреща. акумулаторът беше зареден. платих, влязох в колата си, излязох на Осмо авеню. едно ченге с мотор ме преследва около две-три мили. намерих пакетче с ментови бонбони в жабката, взех три-четири. на ченгето с мотора му доскуча и се впусна да преследва един японец, който зави вляво, без да даде мигач. тия двамата бяха родени един за друг.
когато пристигнах вкъщи, жена ми спеше, а малката поиска да й почета от една книга със заглавие „ПИЛЕНЦАТА НА МАЛКАТА СЮЗАН“. беше ужасна. Боби намерил един книжен кашон, за да спят в него пиленцата. сложил ги в един ъгъл на кухнята до фурната. Боби сложил квакера на малката Сюзан в една чинийка и го поставил внимателно в кашон, за да имат пиленцата нещо за ядене. малката Сюзан се засмяла и плеснала с пухкавите си ръчички от радост.
после открих, че две от пиленцата били петли, а малката Сюзан. — кокошка, една кокошка, която снесла едно прекрасно яйце. супер.
свалих малката от коленете си, влязох в банята и напълних ваната с топла вода. влязох вътре и си помислих, че следващия път, когато ми се изтощи акумулаторът, ще отида на кино. излегнах се в топлата вода и забравих всичко. почти.
Чарлз Буковски
Убийството на Рамон Васкес
Позвъниха на вратата. Бяха двама братя: Линкълн на двайсет и три и Ендрю на седемнайсет.
Отвори им лично.
Рамон Васкес — старата звезда на нямото кино. Вече наближаваше шейсетте, но все още бе запазил деликатната си красота. Навремето, във филмите, а и в живота, мажел косата си с брилянтин и я сресвал назад. С тънките си мустаци и дългия си нос, с начина, по който гледал дълбоко в очите на дамите, бил нещо съвсем различно. Викали му „Великият Любовник“. Дамите се разтопявали, гледайки го на „екрана“. „Разтопяват се“ — така пишели журналистите тогава. Всъщност Рамон Васкес бил хомосексуалист. Сега косите му бяха побелели, а мустаците му станали по-дебели.
Беше една студена калифорнийска вечер, а къщата на Рамон Васкес се намираше на хълмовете. Момчетата носеха военни панталони и бели блузи — тип мако. И двамата бяха добре сложени, с приятни лица, приятни и изразителни.
Говореше Линкълн: „Чели сме за вас, господин Васкес. Извинете, че ви притесняваме, но холивудските звезди ни интересуват много. Намерихме вашия адрес и, минавайки оттук, решихме да ви се обадим.“
„Момчета, не ви ли е студено там?“
„Да, да, господине.“
„Защо не влезете за малко.“
„Не искаме да ви притесняваме, да ви откъсваме от заниманията ви.“
„Не, влезте, сам съм.“
Момчетата влязоха. Спряха се в центъра на стаята — несръчни и стъписани.
„Но моля ви, седнете.“ — каза Рамон. Посочи към едно канапе. Момчетата седнаха вдървени. В камината гореше слаб огън. „Ще ви донеса нещо да се постоплите. Една минутка само.“
Рамон се върна с хубаво френско вино, отвори бутилката и отиде да донесе три чаши. Приготви питиетата.
„Пийте. Хубаво е.“
Линкълн набързо обърна чашата си. Ендрю, наблюдавайки го, направи същото. Рамон пак ги напълни.
„Братя ли сте?“
„Да.“
„Познах.“
„Аз съм Линкълн. Той е по-малкият — Ендрю.“
„Добре. Ендрю има деликатно и вълнуващо лице. Интелектуално лице. Но прозира и някаква жестокост. Може би необходимата доза жестокост. Бих могъл да направя от него актьор. Знаете ли, думата ми още се чува.“
„А какво ще кажете за моето лице, господин. Васкес?“ — попита Линкълн.
„Не е много фино. И е още по-жестоко. Толкова жестоко, че има нещо животинско в красотата му. А и… тялото ти! Извинявай, но си устроен като шимпанзе с обръсната козина! Но ми харесваш… Много ми харесваш… нещо… излъчваш!“
„Може да е от глада — каза Ендрю, обаждайки се за първи път. — Току-що пристигнахме в града. Караме от Канзас. Спукахме две гуми. След това се развалиха буталата. Похарчихме за ремонт всичките си пари. Сега сме я паркирали тук отвън, един Плимут, модел 56-та, дори и десет долара не струва.“
„Гладни ли сте?“
„Страшно.“
„За бога, чакайте да ви приготвя нещо. Изпийте си питието.“
Рамон влезе в кухнята.
Линкълн грабна бутилката и я прилепи към устата си. Пи много. После я подаде на Ендрю: „Довърши я.“
Ендрю тъкмо я беше изпил, когато се върна Рамон, носейки една голяма чиния с пълнени маслини, сирене, салам, бели кракери, пресен лук, свинско и яйца.
„А! Изпили сте виното! Браво!“
Рамон излезе, донесе две студени бутилки. Отвори ги.
Момчетата се нахвърлиха върху храната. За няколко минути излапаха всичко.
После продължиха да пият.