„Познавате ли Богарт?“
„Много слабо.“
„А Гарбо?“
„Разбира се, не ставай глупав!“
„Кларк Гейбъл?“.
„Много слабо.“
„Джеймс Кътни?“
„Никога не съм се познавал с него. Разбирате ли, повечето от тях са от друго поколение. Понякога ми се струва, че някои от по-младите звезди ми завиждат за това, че успях да натрупам имущество преди да наложат тежките данъци. Но забравят, че спечелените от мен пари не могат да се сравнят с техния инфлационен долар. Долар, който сега те могат да защитят с помощта на специалисти по данъците, вложенията и др. Те мислят, че аз съм богат, а аз мисля, че те са богати. Всички ние се притесняваме повече, отколкото е необходимо за парите, силата, славата. А що се отнася до мен, имам пари, за да живея нормално, докато умра.“
„Чели сме за теб, Рамон — каза Линкълн. — Има един-двама журналисти, които твърдят, че винаги имаш пет бона вкъщи. Нещо като джобни пари. Чели сме още, че нямаш доверие на банките и на системата им.“
„Не знам къде сте разбрали всичко това. Не е истина.“
„В «Скрин» — каза Линкълн. — Септемврийския брой от 1968 г. «Звездата на Холивуд» — януарския брой от 1969 г. Списанията са в колата.“
„Глупости. Всичко, което имам вкъщи, е в портфейла ми. Двайсет или трийсет долара.“
„Я да видим.“
„Разбира се.“
Рамон извади портфейла си. Двайсет и три долара.
Линкълн го грабна. „Това го взимам.“
„Какво е това, Линкълн? Ако искаш пари, вземи ги. Само ми върни портфейла. Вътре има едни документи, които ми трябват.“
„Я се еби, бе.“
„Какво?“
„Казах — ЕБИ СЕ!“
„Вижте, принуден съм да ви помоля да си тръгнете. Некултурни сте!“
„Имаш ли още вино?“
„Да, имам! Вземете го, всичкото! Десет-дванайсет бутилки от най-хубавото френско вино. Вземете го и си вървете. Моля ви!“
„Притесняваш се за петте бона, нали?“
„Истина ви казвам, няма никакви пет бона. Не съм скривал никъде пет бона.“
„Лъжец, педераст!“
„Защо си толкова лош?“
„Педераст! ПЕДЕРАСТ.“
„Предложих ви моето гостоприемство, моето благоразположение. А вие се държите лошо и вулгарно.“
„Пробута ни мръсното си ядене. Ядене ли беше това?“
„Какво му беше на яденето?“
„Педерастка храна!“
„Не разбирам.“
„Пълнени маслини, панирани яйца! Мъже не ядат такива лайна!“
„Изядохте ги.“
„Я не ми се прави на умен, ПЕДЕРАСТ!“
Линкълн стана от канапето, приближи се до Рамон и го удари силно по лицето. Три шамара. Линкълн имаше големи ръце.
Рамон наведе глава и започна да плаче.
„Съжалявам. Опитах се да направя, каквото мога“ — им каза.
Линкълн се обърна към брат си: „Скиваш ли го? Мръсен педал! ПЛАЧЕ КАТО БЕБЕНЦЕ. ЩЕ МУ ПОКАЖА АЗ НА НЕГО КАК СЕ ПЛАЧЕ! ДА ПЛАЧЕ, ДОКАТО ИЗПЛЮЕ ПЕТТЕ БОНА!“
Линкълн взе бутилката и пи доста.
„Пий! — каза на Ендрю. — Имаме още доста време.“
Ендрю взе бутилката и пийна малко.
Докато Рамон плачеше, двамата братя пиеха вино, поглеждаха се и мислеха.
„Знаеш ли какво ще направя?“ — попита Линкълн.
„Какво?“
„Ще го накарам да ми направи минет.“
„Защо?“
„Какво «защо»? Ей така, на шега. Как «защо»?
Линкълн пийна още малко. После отиде до Рамон и му вдигна главата.
«Ела, майчице…»
«Какво? Моля те, ОСТАВИ МЕ НА МИРА!»
«Ще го лапнеш, СВИРКАДЖИЯ ТАКЪВ!»
«Не! МОЛЯ ТЕ, НЕ!»
Линкълн си смъкна ципа.
«ОТВОРИ СИ УСТАТА!»
«Не, моля те!»
Този път Линкълн му удари юмрук.
«Обичам те, Рамон! Смучи го!»
Рамон отвори устата си. Линкълн леко му го допря.
«Ухапи го, ако ти стиска, сестро, и после те УБИВАМ!»
Рамон, плачейки, започна да го смуче.
Линкълн го удари по челото.
«Искам хъс. Прави го с настроение!»
Рамон започна да го смуче усилено. Когато Линкълн усети, че ще се изпразни, сграбчи Рамон за косата и му го вкара дълбоко, колкото можеше. Рамон се задавяше. Линкълн го остави вътре, докато свърши съвсем.
«Сега и на брат ми.»
«Линк, май не ми се ще» — каза Ендрю.
«Какво, по дяволите, посерко ли си?»
«Не, не е това.»
«Не ти стиска!»
«Не, не…»
«Пий още малко.»
Ендрю пи. Замисли се. «Добре, нека ми го поеме.»
«ПРИНУДИ ГО ДА ГО НАПРАВИ!»
Ендрю стана, свали си ципа.
«Готви се, сестро!»
Рамон седеше и плачеше.
«Вдигни му главата. Наистина ти казвам, харесва му.»
Ендрю повдигна главата на Рамон.
«Не искам да те удрям, старче. Отвори си устата. Няма да се бавя.»
Рамон отвори устата си.
«Ето го — каза Линкълн, — видя ли, че го прави. Никакъв проблем.»
Рамон смучеше, ближеше, Ендрю свърши.
Рамон изплю спермата на килима.
«Копеле! — каза Линкълн. — Нали знаеш, че трябва да я глътнеш?»
Удари Рамон, който беше спрял да плаче и стоеше като хипнотизиран.