«Хубаво — каза. — Този път ще проговори!»
«Не мисля, че има тези пари. Аз нямаше да стоя и да нося толкова бой за пет хилядарки.»
«Има ги. Той е един мръсен педераст, едно разкъсано от неграта копеле! Този път ще проговори!»
Линкълн подаде бутилката на Ендрю и той веднага я залепи за устата си. Линкълн вдигна бастуна.
«Сега! Педераст! КЪДЕ СА ПЕТТЕ БОНА?»
Никакъв отговор от човека на леглото. Линкълн обърна бастуна и го стовари със сила върху ташаците на Рамон.
От устата на легналия мъж излизаха само глухи стенания. Органите на Рамон бяха почти изчезнали.
Линкълн отпи една едра глътка вино, после взе бастуна и почна да удря навсякъде — по главата, по корема, по ръцете, по носа — навсякъде. И вече не питаше за парите. Устата на Рамон беше отворена и кръвта, която течеше от носа му, се стичаше в нея. Поглъщаше я, задавяше се със собствената си кръв. А после изведнъж остана неподвижен и от ударите нямаше никакъв ефект.
«Уби го! — каза Ендрю от своя ъгъл. — А щеше да ме въведе в киното.»
«Не съм го убил аз — каза Линкълн, — ти го уби. Седях и те гледах как го биеш до смърт със собствения му бастун. Бастунът, който го направи известен.»
«Я стига!» — каза Ендрю. — Сега приказваш като малоумен алкохолик. Важното е да се махнем оттук. За останалото ще се разберем. Типът умря. Нека се махаме.“
„Чел съм за престъпления и тям подобни — каза Линкълн. — Най-напред ги подлъгваме, потапяме пръстите си в кръвта и пишем разни неща по стените, знаеш, нали?“
„Какво?“
„Ами неща като: ЕБАНИ СВИНЕ, СМЪРТ НА СВИНЕТЕ! После пишем някакво мъжко име, да кажем — Луис. О’кей?“
„О’кей.“
Потопиха ръцете си в кръвта му и написаха своите лозунги. После си отидоха. Плимутът, модел 56-та, тръгна. Потеглиха на юг с виното и двайсет и трите долара на Рамон. На ъгъла Сънсет и Уестърн видяха две мацки с мини, които стопираха. Спряха. Размениха прозрачни намеци. Мацките се качиха. Колата имаше радио. Само това имаше. Включиха го. Бутилките със скъпото френско вино минаваха от ръка на ръка.
„Я виж! — каза едното от момичетата. — Мисля, че тия двамата са развратни.“
„Вижте! — каза Линкълн. — Нека отидем на плажа, да полежим на пясъка, да пийнем винцето и да погледаме как слънцето изгрява.“
„Добре“ — каза другото момиче.
Ендрю се опита да отвори една бутилка с джобното си ножче (нещо много трудно, защото ножчето имаше много тънко острие). Зад тях остана Рамон и неговата отварачка. Но всеки път, когато отпиваха по глътка, поглъщаха и по едно парченце тапа.
На предната седалка Линкълн, който караше, не можеше да прави много неща с мацето. Опипваше я повече мислено. Отзад Ендрю беше хванал бедрата на другото, беше откъснал едно парче от гащичките и бе мушнал пръста си вътре. Изведнъж мацето се отдръпна. Бутна го и каза: „По-добре първо да се запознаем.“
„Разбира се — каза Ендрю. — След половин час сме на плажа и ще се забавляваме. Казвам се Харолд Андерсън“ — каза Ендрю.
„А аз — Клеър Едуардс.“
Пак се прегърнаха.
Великият Любовник беше мъртъв. Но щяха да се появят други, нови. И все повече, и все посредствени. Главно такива. Някак си така бяха нещата. Или не.
Чарлз Буковски
Изнасилване! Изнасилване!
Лекарят ми правеше някакви кръвни проби. Взеха ми кръв три пъти — вторият бе десет минути след първия, а третият петнайсет минути по-късно. Първите две бяха готови и се разхождах по улиците, чакайки третата. Както вървях, зърнах една жена, седнала на автобусната спирка отсреща. Сред милионите жени понякога виждаш някоя, която те побърква съвсем. Има нещо в излъчването, в хармоничната фигура, в роклята, която е облякла, просто има нещо в нея, което не можеш да подминеш. Седеше с кръстосани крака, облечена в ярко жълта рокля. Имаше тънки глезени, пълнички прасци, красиви бедра и задник. Лицето й излъчвате едно игриво изражение, сякаш ми се смееше, а се опитваше да го прикрие.
Запътих се към светофара, за да прекося улицата. Тръгнах към нея. Бях като хипнотизиран. Въобще не се контролирах. Едва се приближих, когато стана и тръгна. Задникът й ме омагьоса. Вървях след нея, слушайки ритмичния звук на токчетата й. Изпивах тялото й с поглед.
Какво ми става — си помислих? Вече не мога да управлявам себе си.
Стигна до някаква поща и влезе вътре. Влязох след нея. Пет-шест души бяха наредени на опашка. Беше един топъл и приятен следобед. Всички изглеждаха като изпаднали в унес. Аз със сигурност бях. Само на десет сантиметра зад нея. Можех да протегна ръка и да я докосна.
Взе чек за седем долара и осемдесет и пет цента. Чувах гласа й. Дори и той сякаш излизаше от машина за секс. Тръгна. Купих дванайсет пощенски картички, от които въобще не се нуждаех. След това изтичах навън. Чакаше автобуса, който тъкмо пристигаше. Едва успях да се кача. Седнах една седалка зад нея. Пътувахме дълго. Трябва да е разбрала, че я следвам, но не показва, че това й е неприятно — си помислих. Косите й бяха златисточервени. Всичко по нея беше огън. Бяхме изминали четири-пет мили. Изведнъж скочи и натисна бутончето. Видях тясната й рокля да се повдига от рязкото движение. Господи, си помислих, не издържам вече.