Выбрать главу

„мислех — каза, — че ще ходиш на хиподрума и исках да те открия на всяка цена.“

„слушай — му казах, — първото състезание започва в два без четвърт, а и как ти мина през главата, че мога да залагам на коне след дванайсет часа бачкане? как, по дяволите, ще успея? трябва да спя, да сера, да се измия, да ям, да еба, да купя нови връзки за обувките си, да правя всичко това, добре, ти нямаш ли никакво чувство за реалност? не разбираш ли, че когато се връщам от работа, съм изпразнен, мъртъв, ограбен, нищо не ми е останало? не мога да ходя на конни състезания. аз едва успявам да си почеша задника. защо, по дяволите, ми се обаждаш всяка сутрин в девет?“

гласът му звучеше дрезгав от вълнение:

„исках да те улуча преди да тръгнеш за хиподрума.“

нищо не се получаваше. затворих. взех един голям кашон и пъхнах вътре апарата. натъпках отгоре толкова парцали, колкото намерих. същото правех всяка сутрин, изваждах телефона, само когато се събудех. чумата вече беше мъртва. един ден дойде да ме види.

„защо вече не вдигаш телефона?“

„пъхам го в една кутия с парцали, когато се прибирам.“

„не разбираш ли, че по такъв начин слагаш символично в кутията с парцали и мен?“

погледнах го и казах бавно и спокойно: „абсолютно си прав.“

оттогава нещо между нас се промени. един приятел, по-възрастен от мен, прекрасен човек и не артист (слава богу) ми каза: „Мак Клиндок ми се обажда по три пъти на ден по телефона, на теб продължава ли да се обажда?“

„вече не.“

Мак-клиндоковците са срамът на града, но това те никога не могат да разберат. винаги можеш да различиш един Мак Клиндок. всички те носят малък, черен бележник, пълен с телефонни номера. ако имате вкъщи апарат — внимавайте. чумата ще ви го превземе и след като ви се закълне, че ще върти само в града, ще започне да бълва безкрайния си бъбрив поток в ухото на погнусения слушател. чумите от типа Мак Клиндок са способни да говорят с часове и колкото и да се опитвате да не ги слушате, това е невъзможно. усещате дълбока симпатия към горкото човече от другия край на жицата.

може би някой ден, когато светът се сътвори отново с достойнство и честност, чумата няма да е вече чума. една теория твърди, че този вид хора са създадени от нещата, които не трябваше да ги има: лошо правителство, замърсена околна среда, проблеми в секса, майка с дървена ръка, баща, който чука кобили и т.н. не знаем дали някога ще се изгради утопичното общество, но засега ни остава да се справим с някои параноични страни, присъщи на човечеството: ордите от гладни — бели, черни, червени, дремещите бомби, събранията за любовта, хипарите, не чак до там хипарите, Джонсън, хлебарките, некачествената бира, гонореята, тъпашките статии по вестниците, еди-какво си, еди-що си, и чумата. чумата още съществува. аз живея днес, а не утре. собствената ми утопия изисква СЕГА по-малко чуми. бих искал да чуя и вашата история. сигурен съм, че всеки един от вас познава по един-двама мак-клиндоковци. ще ме разсмеете с вашите перипетии. а, да не забравя!!! НИКОГА НЕ СЪМ ЧУВАЛ МАК КЛИНДОК ДА СЕ СМЕЕ!!!

мислете върху това!

спомнете си всички чуми, които познавате, и се сетете дали са се смели някога. чули ли сте ги да се смеят?

господи, сега като се сетя, дори и аз се смея рядко, смея се само, когато съм сам. чудя се: да не би да съм писал за себе си? чума, преследвана от чуми. представете си една цяла колония от чуми, които не мирясват. да запаля цигара и да забравя всичко това. ще се видим сутринта, в една кутия с парцали и мънички кобри.

здрасти, събудих ли те?

ммммм… леко…

Чарлз Буковски

Раждането, животът и смъртта на един ъндърграунд вестник

Досега в къщата на Джо Хайънс бяха уредени няколко събирания, на които най-често ходех пиян, така че не си спомням кой знае колко около прохождането на „Отвореното путле“1 — един ъндърграунд вестник. По-късно ми казаха какво е станало. По-точно, какво съм вършил.

вернуться

1

Тук писателят пародира известното ъндърграунд списание Open City („Отборен град“), където доста време е бил постоянен сътрудник.