Хайънс: „По едно време започна да крещиш. Каза, че искаш да почистиш къщата, като почнеш от количката за инвалиди. Онзи в нея ревна, а другите побегнаха. Удари някого с бутилка по главата.“
Чери (съпругата на Хайънс): „Отказа да си тръгнеш, изпи цял галон уиски и ми каза, че ще ме качиш на библиотеката, за да ме чукаш.“
„Направих ли го?“
„Не.“
„Е, добре, някой друг път тогава.“
Хайънс: „Слушай, Буковски, ние се опитваме да се организираме, а щом се появиш ти, проваляш всичко. Ти си най-лошият пияница, когото познавам.“
„О’кей, подавам си оставката. Ай стига, бе. Кой се интересува от вестника ти?“
„О, не, искаме да отговаряш за една рубрика. Смятаме, че си най-добрият писател в Лос Анджелис.“
Вдигнах чашата си. „Това е непоносима обида. Не съм дошъл тук, за да ме обиждате.“
„Добре. Може би си най-добрият писател в Калифорния.“
„Ето пак. Продължавате да ме обиждате!“
„Както и да е, искаме да отговаряш за една рубрика.“
„Аз съм поет.“
„Каква е разликата между поезията и прозата?“
„Поезията казва много неща за малко време. Прозата казва много малко, но надълго и нашироко.“
„Искаме те за една рубрика в «Отвореното путле».“
„Сипи ми едно и съм с вас.“
Сипа ми. Бях с тях. Довърших си питието и тръгнах за моята барака. По пътя се сетих за грешката, която бях готов да направя. Станал съм почти на петдесет и още скитам с тия дългокоси и брадати хлапаци. О, господи, готино, татенце, готиничко. Войната е лайно. Войната е ад. По дяволите — не воювай тогава. Тези неща ми бяха ясни преди петдесет години. Не ми бяха чак толкова интересни. А, да не забравим и дрогирането. Жестоко, бейби.
Вкъщи намерих бира, обърнах четири кутии и написах първата статия. Разказах за оная сто и трийсеткилограмова проститутка, която бях чукал някога във Филаделфия. Хубава беше. Поправих грешките, ударих една чекия и си легнах.
… Всичко започна на първия стаж в наетата от Хайънс къща. Бяха дошли някакви налудничави доброволци. Работата бе нещо ново за тях и всички, освен мен, подхвърчаха от ентусиазъм. Поогледах жените, за да реша на коя да хвана задника, но всички изглеждаха и се дърпаха еднакво: деветнайсетгодишни, мръсни блондинки, с тесни дупета, малки цици, заети, замаяни и по определен начин горди, без и те самите да знаят защо. Когато им пусках пияните си ръце, оставаха хладни, не реагираха.
Много хладни.
„Виж какво, дядка, единственото нещо, което искаме да видим, че вдигаш, е знамето на Северен Виетнам.“
„Е, о’кей, няма страшно, така или иначе — путката ти вони.“
„Пфу, какъв вулгарен старец, толкова си… гнусен!“
И си тръгваха, въртейки чаровните си задници, и държейки в ръце вместо прекрасната розова главичка — някакво списание с ченгета, които преследват младежите и затварят баровете по Сънсет Стрийп. А аз — най-големият жив поет след Одън, да не мога да еба дори едно куче.
Вестникът се задържа доста. Чери се притесняваше, като ме виждаше фиркан до козирката да хвърлям сладострастни погледи на петгодишната й дъщеря. Нещата се усложниха, когато малката започна да сяда в коленете ми и гледайки ме в очите, да казва: „Харесвам те, Буковски. Говори ми. Ще ти донеса бира, Буковски.“
„Върни се бързо, сладурче!“
Чери каза: „Слушай, Буковски, порно-старче…“
„Чери, децата ме обичат. Не съм виновен аз.“
Момиченцето, Заза, пристигна с бирата. Мушна се в прегръдката ми. Отворих бирата.
„Харесвам те, Буковски! Разкажи ми една приказка.“
„Добре, миличко. И така имало едно време един старец и едно красиво момиченце, които се загубили в гората…“
Чери каза: „Слушай, порно-дъртак…“
„Цъ, цъ, цъ, Чери, имаш мръсно подсъзнание!“
Чери се качи на втория етаж, търсейки Хайънс, който в това време сереше. „Джо, Джо, трябва вестникът да се махне оттук! Непременно!…“
Намериха някаква празна двуетажна сграда и в една тъмна вечер, пиейки питието си и държейки фенерче, помагах на Джо да изскубне залепения до къщата телефонен апарат. Свързахме отново жиците и се сдобихме с безплатен телефон. По същото време един друг ъндърграунд вестник в Лос Анджелис обвини Джо, че им откраднал списъка с абонатите. Разбира се, знаех, че Джо беше човек с идеали, с морални принципи и задръжки и това го накара да подаде оставката си от службата в метрото. Затова подаде оставката си и в другия ъндърграунд вестник. Джо беше нещо като Христос. Естествено.
„Дръж добре фенерчето!“ — каза.