„Ще си помисля.“
Пристигна бащата на Хайънс от Кливланд. Напихме се заедно в къщата на Хайънс. Чери и Джо не изглеждаха доволни от Таткото. А Таткото знаеше да пие. Не давайте хашиш на Таткото. И аз знаех да пия. Цяла нощ се наливахме с уиски.
„И така, най-добрият начин да се отървем от Свободния Печат е да унищожим будките им, да ги изгоним от улиците, да счупим няколко глави. Така ставаше на времето. Имам пари. Мога да наема няколко силни кучета. Можем да вземем и Буковски.“
„Дявол да те вземе — изрева Хайънс-младши, — не ми се слушат глупостите ти, ясно ли ти е?“
Таткото ме попита: „Ти какво мислиш, Буковски?“
„Много хубава идея. Подай ми бутилката.“
„Буковски е параноик“ — кресна Хайънс-младши.
„Пише за вас“ — каза Таткото.
„Той е най-добрият писател в Калифорния“ — каза Хайънс-младши.
„Най-добрият писател-параноик в Калифорния“ — го поправих.
„Синко — каза Таткото, — имам много пари. Искам да издигна вестника ти. Единственото нещо, което трябва да направим, е да…“
„Не, не, не! — викна Джо Хайънс. — Не издържам вече!“ И излезе тичешком от къщата. Какво прекрасно същество е този Джо Хайънс. Излезе от къщата. Пих още малко и казах на Чери, че ще я кача на библиотеката и ще я чукам. Таткото каза, че ми отстъпва първото място, но после е неговият ред. Чери ни ругаеше, а Джо Хайънс тичаше по улицата с трепереща душа…
Вестникът продължи да излиза веднъж седмично. Дойде денят на съдебното дело. Прокурорът попита Хайънс: „Бихте ли се съгласили на секс в устата по стъпалата на Кметството?“
„Разбира се — каза Хайънс, — но нещо такова би попречило на движението.“
Ах, Джо, помислих си, тук бъркаш. Трябваше да кажеш: „Бих предпочел в самото Кметство — там, където най-често се случва нещо такова.“
Когато съдията попита адвоката на Хайънс какво символизира женският полов орган на корицата, адвокатът отговори:
„В известен смисъл по този начин изглеждат всички неща… Така изглеждат нещата, татенце.“
Загубиха делото — както можеше да се очаква — и направиха обжалване.
„Натиск — каза Джо Хайънс на малкото представители на пресата, които се появиха, — най-малкото полицейски натиск.“
Какъв умник само с този Джо Хайънс…
Следващия път чух Джо Хайънс по телефона:
„Буковски, току-що купих пушка за сто и двайсет долара. Жестоко оръжие. Ще убия човек.“
„Къде си сега?“
„В бара под вестника.“
„Идвам веднага.“
Когато пристигнах, видях го да се разхожда пред бара.
„Ела — каза ми, — ще те черпя една бира“
Седнахме. Магазинът беше пълен. Хайънс говореше много високо. Гласът му сигурно се чуваше чак в Санта Моника.
„Ще му пръсна мозъка. Ще го убия тоя кучи син!“
„Кого, момчето ми? Защо искаш да го убиеш, момчето ми?“
Погледна право пред себе си.
„Готино, бейби. Защо искаш да го убиеш мръсника, кажи?“
„Чука жена ми. Ето защо.“
„О!“
Остана така, гледайки пред себе си. Беше като на кино. Но на скапан филм.
„Страшно оръжие — каза Джо. — Слагаш пълнителя и стреляш десет пъти. Автомат. Копелето ще стане на парчета.“
Джо Хайънс.
Прекрасният мъж с червеникавата брада.
Готино, бейби.
Попитах го: „А антивоенните статии, които пишеше? А текстовете за любовта? Какво стана с тях? Как да ги разбирам?“
„Ох бе, Буковски, наистина ли си взел на сериозно тези пацифистични лайна?“
„Мм… не знам… предполагам, че не.“
„Казах му, че ще го убия, ако не се махне, а като влизам вкъщи, го виждам да седи на канапето ми. В собствения ми дом. Я ми кажи сега, ти какво щеше да направиш?“
„Това мирише на частна собственост, не разбираш ли? Еби му майката. Забрави го! Махни се. Остави ги“
„Ти това ли щеше да направиш?“
„След трийсетте години — винаги. След четирийсетте става по-лесно. Но ако бях на двайсет, бих се побъркал. Първите изгаряния болят най-много.“
„Ще го убия, мръсника. Ще му пръсна ебания череп!“
Целият бар ни слушаше. Любов, бейби, любов.
Казах му: „Хайде да се смитаме оттук.“
Пред бара Хайънс падна на колене и изрева, един страшен рев, траещ четири минути. Чу се чак в Детройт. Вдигнах го и го заведох до колата си. Хвана се за дръжката на вратата, свлече се на колене и пусна още един подобен свински рев — съобщение до Детройт. Беше се вкопчил за Чери, горкичкият. Вдигнах го, сложих го да седне, влязох и аз, потеглих на север към Сънсет, после на изток, а когато спрях на светофара на ъгъла между Сънсет и Вермонт, пусна още един. Запалих пура. Останалите шофьори гледаха мъжа с червената брада, който беснееше.
Няма да спре, помислих си. Трябва да му ударя един. Но когато светна зелено, спря и тръгнахме. Плачеше.