„Можеше да опита отново.“
„Голям кураж се иска дори и за един път.“
„Прав си. Извини ме. Имам страшно главоболие.“
„Искаш ли да научиш какво стана?“
„Да. Става дума и за собствената ми смърт.“
„Беше вторник вечерта, опитвахме се да печатаме вестника. Взехме твоята история, която за щастие беше доста дълга, а ние нямахме достатъчно материали. Пристигна Хайънс, фиркан, със стъклени очи. Пак беше се скарал с Чери.“
„А-хъ!“
„Да. Не успяхме да се справим. А Хайънс все се намесваше. Накрая се качи горе и заспа на канапето. Откакто се измъкна, работата потръгна. Справихме се, трябваха ни още четирийсет и пет минути, за да го качим на печатната машина. И знаеш ли какво се случи?“
„Хайънс се събуди.“
„Как се сети?“
„Усещам ги тия работи.“
„Настояваше той да закара вестника до печатницата. Тръгна и въобще не стигна. На следващия ден намерихме бележката му, а кабинетите бяха празни — Ай Би Ема, списъка с абонатите, всичко…“
„Това го знам. Нека погледнем по̀ иначе на нещата: той започна цялата тази работа, той има правото да я приключи.“
„Но Ай Би Ема не беше негов. Ще има проблеми.“
„Хайънс е свикнал с проблемите. С тях живее. Не може иначе. Би трябвало да го чуеш как вие.“
„Но, Ханк, какво ще стане с всички тези хора, които дадоха много за Делото? Момчетата с вестници в обувките? Момчетата, които спяха по пода?“
„Палките влизат винаги в техните задници, Палмър. Това е исторически доказано!“
„Говориш като Монго.“
„Най-често Монго е прав, въпреки че е голямо копеле.“
Поприказвахме още малко, после и това свърши.
Един черен мъжага дойде да ме види по време на работа онази вечер. „Ей, братко, чух, че вестникът ви е спрял?“
„Така е, братко, откъде разбра?“
„Прочетох го в «Лос Анджелис Таймс», на първа страница, втора колонка. Развълнувани са. Кефят се страшно.“
„Сигурно е така.“
„Обичахме вестника, приятелю. И рубриката ти. Много силна.“
„Благодаря ти, братле.“
През почивката за закуска (точно в десет и двайсет и четири) излязох и купих „Лос Анджелис Таймс“. Влязох в отсрещното барче, поръчах бира за един долар, купих пура и седнах на една маса под светлината.
„ОТВОРЕНОТО ПУТЛЕ“ ФАЛИРА
„Отвореното путле“, вторият най-голям ъндърграунд вестник на Лос Анджелис, прекрати излизането си, както заявиха редакторите му в четвъртък. Вестникът се закри десет седмици преди втората си годишнина.
„Големите дългове, проблемите с разпространението, съдебното решение да заплати глоба от три хиляди долара за обида на обществените нрави през октомври допринесоха за разпадането на вестника“ — каза Майк Енгел, главен редактор. Същият твърди, че тиражът на вестника е около 20 000 броя.
Но Енгел, а и другите редактори, смятат, че вестникът „Отвореното путле“ би могъл да продължи да се издава и че закриването му е решение на неговия собственик — Джо Хайънс, 35-годишен.
Когато редакторите пристигнали в сряда сутринта в редакцията на вестника на Мелроуз авеню 4369, намерили бележка, оставена от Хайънс, в която се казвало (предлагаме ви откъс):
„Вестникът постигна културната си цел. В политическата област никога не е бил особено ефективен. Това, което четем днес на страниците му, е почти същото като онова, което публикувахме година по-рано.
Като артист, длъжен съм да прекъсна една работа, която не се развива… дори и да е мое дело, дори и да е печеливша.“
Допих си бирата и се върнах на работното си място…
Няколко дни по-късно намерих бележка в пощенската си кутия.
10,45 Понеделник
Ханк,
тази сутрин (през уикенда отсъствах) открих бележка от Чери Хайънс. Пише, че е с децата, че е болна и в тежко състояние. Живее на Дъглас стрийт №… Не мога да намеря Дъглас стрийт на проклетата карта, но исках да те осведомя за бележката.
Два дни по-късно телефонът звънна. Не беше някакво възбудено маце. Беше Бърни.
„Джо Хайънс е в града.“
„Аз и ти — също“ — казах.
„Джо се върна при Чери.“
„Сериозно ли?“
„Преместват се в Сан Франциско.“
„Добър избор.“
„Идеята за хипарския вестник не върви.“
„Да. Извинявай, че не дойдох, бях фиркан.“
„Няма страшно. Слушай. Засега съм зает. Но когато се освободя, искам да се видим.“
„Защо?“
„Намерих един спонсор с петдесет хиляди долара.“
„Петдесет хиляди ли?“
„Да. Мангизи, не е шега работа. Иска да почне нов вестник.“
„Гледай да не се загубим, Бърни. Винаги съм те харесвал. Помниш ли онзи път, когато почнахме да пием в четири следобед, приказвахме цяла нощ и свършихме в единайсет сутринта?“
„Да. Фантастична вечер. За възрастта си ти си най-силният пияч, когото познавам.“