Французинът беше един от най-големите поети на века. По цял ден мързелуваше и пишеше безсмъртните си лайнарски стихове. Имаше и двама-трима настойници, които го финансираха. Кой не би го направил! Безсмъртен хуй, безсмъртни стихове. Познаваше Корсо, Бъроуз, Гинзбърг. Познаваше цялата тази банда, която живееше заедно, дрогираше се заедно, чукаше заедно и твореше поотделно. Беше се срещал с Миро̀, и Хемингуей. Докато вървяха, Миро̀ носеше ръкавиците за бокс на Хем, а на Хемингуей много му се искаше да сбръчка някого от бой на ринга. Всички се знаеха, разбира се, и понякога се спираха да си подхвърлят по някое приятелско и гениално лайно.
Безсмъртният френски поет беше виждал Бъроуз, фиркан до козирката, да се търкаля по пода в къщата на В.
„Напомня ми на теб, Буковски. И той няма задръжки. Пие до припадък, докато очите му станат стъклени. Ето и онази вечер се влачеше по килима толкова пиян, че не можеше да стои прав.“ Погледна ме и ми каза: „Преебаха ме. Напиха ме! Подписах договора. Продадох правата за «Голият обяд» на кинодейците за петстотин долара. Лайна, карай, вече е късно!“ Разбира се, Бъроуз е щастливец — взел си е петстотинте долара. И мен ме спипаха пиян и продадох правата за няколко от моите боклуци за петдесет долара с договор за две години, сега трябва да чакам осемнайсет месеца. Същото се случи и с Нелсън Алгрен — за „Мъжът със златната ръка“; те изкараха милиони, а Алгрен гризна дръвцето. Беше толкова пиян, че не можеше да прочете ситно написания договор.
Хубаво ме баламосаха и за кинематографските права върху „Бележките на един развратен старец“. Бях фиркан, а ми докараха едно осемнайсетгодишно маце с мини до задника, високи токчета и копринени чорапи. Не бях чукал от две години. Продадох им целия си живот за едно парче хляб. А във влагалището й със сигурност бих могъл да карам локомотив; но и в това не можах да се уверя.
И така живеех там, петдесет годишен, без пукнат цент, без късмет, без талант, не можех да намеря работа нито като продавач на вестници, нито като портиер, нито като мияч на чинии, а в къщата на безсмъртния френски поет все нещо ставаше — влизаха и излизаха млади мъже и жени. И какъв чист апартамент. Кенефът изглеждаше така, сякаш никой не е срал там! Плочките блестяха белички и навсякъде бяха постлани малки плътни килими. Нови канапета, нови столове. Хладилникът сияеше като налудничав огромен зъб, лъснат до сълзи. Всяко нещо, ама всяко нещо, изглеждаше като омагьосано от финеса на липсващата болка, липсващата грижа, липсващите хора. А през това време всички знаеха какво да кажат и как да се държат — един благопристоен и неписан кодекс: чукания, минети, пръсти в задниците и навсякъде другаде. Мъже, жени, деца. Момчета. Имаше Всичко. Кокаин. Хероин и хашиш. Марихуана. Само да кажеш какво ти се ще и го имаш. Едно изкуство, което функционираше спокойно с хората, които идват, усмихват се културно, чакат, после правят нещо. Тръгват си. И пак се връщат.
Освен всичко имаше и уиски, и бира, и вино за лайнарите като мен, и пури за идиотщината на миналото.
Безсмъртният френски поет всеки ден повтаряше едни и същи номера. Ставаше рано, правеше разни йога упражнения, после заставаше пред огромното си огледало, бършеше потта си, опипваше огромния си член и ташаците, повдигаше ги, радваше им се и после ги пускаше да паднат: ПЛЯС.
Тогава аз влизах в банята да повърна. После излизах.
„Нали не остави нещо да падне на пода, а, Буковски?“
Не ме питаше дали не съм умрял. Интересуваше се само от чистотата на банята си.
„Не, Андре. Цялото повърнато насочих в каналите, които трябваше.“
„Добро момче.“
И после, знаейки, че съм по-болен от седем ада, взети заедно, само за да се изфука, обуваше си скапаните шорти, отиваше до ъгъла, правеше челна стойка и ми казваше, стоейки с краката нагоре и главата надолу: „Знаеш ли, Буковски, ако някога изтрезнееше и облечеше смокинг, честна дума ти казвам, ако някога се появеше така облечен, всички жени щяха да припаднат.“
„Не се и съмнявам.“
После правеше едно малко кълбо и се изправяше отново на краката си: „Искаш ли закуска?“
„Андре, никога не съм искал закуска през последните трийсет и две години.“
После някой почукваше нежно на вратата, ама толкова културно, че човек би помислил, че някое полумъртво птиче драска по стъклото, за да ти поиска капчица вода.
Най-често това бяха двама или трима младежи с мръсни сламени бради.