— Това си е моя работа! Искам да напуснеш този остров невредима. Чернобрадия има безброй недостатъци, но славата му на жесток убиец е силно преувеличена. Той ще сдържи думата си и ще те заведе във Вирджиния, където ти е мястото.
— А ти тръгваш с Логан…
Рок се усмихна леко.
— Това засяга ли те, скъпа? И без друго копнееш за деня, в който ще увисна на бесилото. Впрочем едва ли е от значение по какъв начин ще умра. Ти наистина няма да бъдеш сред зрителите, когато Логан ме убие, но крайният резултат си остава същият, нали?
Тя поклати безмълвно глава. Не бива да умира. И тя не бива да вярва на собствения си глас. Преглътна мъчително сълзите си и се огледа. Подът на колибата бе покрит с пясък. Обзавеждането се състоеше от семпла дървена маса, месингов свещник с една свещ, два разклатени стола и сламеник, покрит със сиво одеяло.
— Изключително изискана квартира — промърмори Рок, тялото му се плъзна надолу по таблата на вратата и той седна на пода. — Най-добрата, която Чернобрадия можа да ни предложи. Отпуска ни охотно тази нощ, тъй като е бил многократно влюбен и ги разбира тези работи.
Думите му изобщо не й подействаха успокоително. Изтича към Рок и коленичи пред него.
— Всичко това е някаква лудост. Трябва да бягаме.
— Ние ли? — Той повдигна вежди и се загледа в Скай, която бе само на половин крачка от него. В светлината на залеза косата й искреше, очите й го гледаха сериозно и настойчиво. Копнееше да я докосне, но не го направи и остави ръцете си да висят свободно над коленете. — Ние ли, скъпа моя? На теб не ти е нужно да бягаш, ти си в безопасност. Има неща, за който не можеш да вярваш никому толкова, колкото на Чернобрадия.
— Не мога да се върна без теб във Вирджиния.
— Защо не? Ще пропуснеш момента на умъртвяването ми, но в замяна на това ще живееш.
— Престани с тези глупости, моля те. Нямаш право да се държиш така непринудено, така веселяшки.
— Така ли? И как да се държа?
— Трябва да си угрижен. Все пак очакваш смъртта.
Рок въздъхна дълбоко. Изкушението бе твърде голямо, той вдигна ръка и пръстите му заиграха с една от златните къдрици на Скай. Дори и морската вода не бе успяла да унищожи копринената мекота на косата й. Тя не се дръпна и затова той погали и лицето й.
— Има ли някакво значение за теб дали ще умра? Тази сутрин много ти се искаше да ме натопиш във вряло масло или да ми одереш жив кожата. Нещо подобно смята да направи с мен в Логан, ако откажа да го завела до мястото на съкровището.
— Но то не съществува — възрази тя с отчаяние в гласа си.
— О, съществува, разбира се. „Доня Изабел“ наистина е излязъл в открито море от пристанището на Картахена — по всеобщо мнение, натоварен с индианско злато. Джек сигурно го е превзел и след това потопил. Естествено първо е пренесъл златото на своя кораб, а след това го е заровил някъде.
— Само че ти нямаш и най-бледа представа къде го е закопал, нали? — простена Скай.
Той се усмихна и върховете на пръстите му се плъзнаха по нейната кожа. Така й се искаше в този момент да се хвърли и да го прегърне през врата. Измами я, превърна я в последна глупачка, водеше противен живот, но въпреки всичко тя го обичаше. Бе безсилна срещу това чувство. На сърцето си не бе в състояние да заповядва.
— Значи, все пак си малко натъжена, нали? — промълви той.
— Не…
— Така е. — Привлече я към себе си и я целуна, но че тъй брутално, както преди това пред колибата, а със сдържана страст. Езикът му милваше устните й, премина по зъбите, промъкна се до всяко ъгълче на устата й. Пръстите му галеха врата й, гърдите, стигнаха до кръста, а след това той повдигна глава. И той ме обича, помисли си тя, когато погледът й срещна неговия. Рок бе негодник, еднакво властен и като пират, и като лорд. Желязната воля не можеше да се пречупи, най-много да се смекчи под въздействието на любовта.
— Всичко това ме гнети — прошепна той отново и се усмихна.
Скай сведе поглед.
— Ако родя дете, ще бъде по-добре да си има жив баща.
Той се разсмя.
— Затова ли не ме предаде?
— Да те предам ли? — Сгуши се в ръцете му, благодарна за този момент на мир между тях.
— Да, на Логан. Та той все още не знае, че лорд Кемерън и Сребърния сокол са едно и също лице.
Тя преглътна мъчително. Не обичаше да й припомнят този факт. Каква е разликата? Той желае да убие Сребърния сокол и сигурно много ще се зарадва, когато узнае по-късно, че е пратил на смърт и лорд Кемерън.
Той я отблъсна нежно от себе си, изправи се и се заразхожда напред-назад с ръце на кръста.
— Има много голяма разлика. Ако Чернобрадия разбере това…
— Допускам, че екипажът ти е посветен в тайната, нали? — прекъсна го тя. Робърт Ероусмит сигурно през цялото време е бил наясно, че любимият и съпругът й са един и същи човек.