— По-добре не правете това. — Куката се долепи до сънната артерия, а Скай бавно и предпазливо изпусна въздуха. Куката премина по гръдта й, дръпна сивата завивка надолу и Логан се вторачи в голото й тяло. За да сподави обземащия я панически страх, тя заби зъби в долната си устна. В нея се надигна вик, но го потисна, защото знаеше, че този човек изобщо няма да се подвоуми да я умъртви с ужасяващото си оръжие.
— Така е добре, миличка. От вас се иска да мълчите. — В очите му се появи израз на съжаление. — Ех, милейди, добре би било да се възползвам от страстта, която моята боготворяща ви… ръка неминуемо е разпалила във вас! Колко прекрасно щеше да бъде, ако при завръщането си Сокола ви видеше да се забавлявате с най-големия му враг… Но уви, това е невъзможно.
При тези думи тя въздъхна облекчено, но усмивката му в никакъв случай не вдъхваше спокойствие.
— Първо трябва да ви изпроводя до кораба си, лейди. Знам, че сте изключително загрижена за баща си, нали? Е, може пък да позволим на стареца да погледа малко. Щом видим Сокола да се приближава, ще си поиграем с вас на палубата, милейди, посред бял ден. А след това ще почувствате целувката на това желязо. Сокола би трябвало да е наясно, че когато приключим с удоволствието, ще ви убия с тази кука.
— Може би той изобщо няма да дойде.
— О, мисля, че ще дойде.
— Аз не означавам нищо за него. Да прекара нощта с мен, бе само някаква необяснима прищявка от негова страна. Накъдето и да се обърне, навсякъде го очакват жени. Една повече или по-малко, какво значение има за него това?
Логан я гледаше насмешливо.
— Вие, лейди, струвате цял куп злато — както знаете, още преди време го решихме този въпрос. За мен обаче сте още по-ценна. За времето, което все още му остава, Сокола горко ще се кае за деня, в който ме принуди да си сложа тази метална ръка. А сега станете веднага! — Той се изправи, обхвана рамото й със здравата си ръка и я вдигна на крака. От вратата ги наблюдаваха неговите хора. Тя се отскубна разгневена.
— Позволете ми поне да се облека! — Понечи да се наведе и да вдигне разкъсаните остатъци от облеклото си, но Логан стъпи с крак върху тях.
— Нямаме време за такива глупости. Морган, дай наметалото!
Нещо тъмно политна във въздуха и Скай бързо се зави в бодливия вълнен плат. Загледа изчаквателно Логан, а той се приведе в дълбок поклон.
— Моля, миличка…
Тръгна към вратата и двамата мъже я пропуснаха. Излезе на верандата и видя, че на брега все още горят огньове, предпазващи хората от студения морски вятър. Музиката обаче вече не свиреше и никой не танцуваше. Мъже и жени се бяха навъргаляли на пясъка и спяха, много от пияните хъркаха гръмогласно.
Осъзна, че Логан е довел със себе си само тези двама мъже. В този момент и тримата бяха зад гърба й. Прескочи с вик наведнъж стъпалата и побягна.
— Хванете я веднага, глупаци такива! — извика Логан.
Скай изобщо не знаеше в каква посока да поеме, но в случая това нямаше никакво значение. В тъмнината и без друго нямаше да успее да следва какъвто и да било път.
Цареше мрак. Зад огньовете нощта се сгъстяваше, а небето се сливаше с морето, с пущинака до брега. Скай се затича покрай няколко порутени колиби. В някоя от тях сигурно седеше Рок и преговаряше с Чернобрадия. В коя обаче? Не можеше да спре и да помисли — трябваше да тича, да тича.
— Помощ! Помощ! Помогнете, за Бога! — крещеше тя отчаяно.
Никой не й обърна внимание. Виковете за помощ не бяха нещо, което да направи впечатление на пират.
Хвърли поглед през рамо. Хората на Логан я приближаваха. Ако заобиколеше сега колибите и тръгнеше, към брега, щеше да загуби време и преследвачите й можеха да й отрежат пътя…
А те точно това се опитваха да направят.
— Хванете я отляво! — предложи някой, другият помаха с ръка, отдалечи се и описа дъга около колибите.
Скай извика отново за помощ и побягна към брега, покрай платформата, на която по време на празненството се бе възцарил Чернобрадия. Хвърляйки поглед към колибата, в която прекара деня, тя разпозна обърканата Летиция, стояща на стъпалата на верандата и й извика:
— Съобщете веднага на Сокола!
Летиция влетя обратно в колибата, а Скай забеляза, че мъжете вече я настигаха. Понесе се към брега, а дробовете й щяха да експлодират. Сърцето биеше бясно, остра болка прониза прасците й. Шумът на тъмните вълни й прозвуча като прекрасна покана.
Морето…
Нощта внушаваше страх, мракът бе направо непоносим, но в тях може би бе единственото спасение. Хвърлеше ли наметката от гърба си, би могла да плува. Не знаеше дали силите й ще стигнат, за да се пребори с морските течения, но избор тя нямаше. Оставаше й само да прекоси сенките на няколко палми и да се хвърли в разбиващите се вълни, в свободата.