— Играете опасна игра, малката. Но аз също ще се включа в тази игра и съвсем скоро самата вие ще поискате да умрете! — Нахвърли се бясно срещу нея и тя отскочи с писък встрани. Сабята му се заби в мачтата, която се разклати толкова силно, че дори част от такелажа се срути на палубата.
Скай побягна към перилото. Скоро щеше да пристигне Едуард Тийч… Не беше за вярване, но в този момент тя наистина с упование очакваше появата на този жесток, брутален пират. Той във всички случаи би я измъкнал оттук, стига тя да устои достатъчно дълго на Логан и неговите пирати.
Добре, ще бъде на свобода. Но баща й оставаше тук. Къде ли са го скрили? Дали изобщо е на борда на този кораб? Отчаяно се молеше да му помогне по някакъв начин. Но тя дори не знаеше как да помогне на самата себе си.
— Дръжте я! — заповяда отново Логан и изведнъж Скай се оказа заградена от хората му. Продължи да се бие храбро, твърдо убедена, че едва ли и мъж би успял да се противопостави по-дълго на толкова много противници. Трябваше да парира удари от всички възможни посоки. Бавно и сигурно пиратите я изтикваха към задната част на палубата. Там я очакваше Логан и острието на сабята му докосна нейния врат.
— Хвърлете оръжието, милейди!
— По-добре да умра… — процеди тя, макар цялото й тяло да трепереше от страх. Толкова много й се живееше…
— Добре. След като отказвате да ми се подчинявате, ще ви разпоря от глава до пети. След това ще довлека баща ви на палубата и докато вие умирате бавно, ще го нарежа пред очите ви на късчета.
— В такъв случай никога няма да хванете Сокола.
— О, все някой ден ще ми падне в ръчичките. Няма начин това да не стане.
— Вие никога няма да се доберете до съкровището.
— А има ли такова?
— Естествено.
— Съмнявам се.
— Златото е…
— Хвърлете веднага сабята!
— Логан! Капитан Логан!
Този вик долетя от някакви лодки под перилото и Скай разпозна гласа на Чернобрадия. Най-сетне пиратът бе тук. Твърде късно за съжаление.
— Веднага хвърлете сабята!
Тя не обърна внимание на нареждането му. Тогава той замахна яростно и изби оръжието от ръката й. Сграбчи я за рамото, повлече я през падналата част от такелажа към дясната страна на кораба, където чакаха новодошлите.
— Ей, Чернобради, предател подъл! Изчезвайте! Да ви няма!
— Много нелюбезно от ваша страна, капитан Логан. Идвам при вас с най-добри намерения, а вие…
— Искате да присвоите съкровището, нали, вие, алчна змия такава! За повече пари сте готов да убиете и мен, и Сокола. Какво говоря, и родната си майка не бихте пожалили!
— Никой не ме е обиждал по този начин, Логан! — отвърна Тийч с ирония.
Скай стоеше опряна в перилото, а зад гърба си усещаше присъствието на Логан. Все повече лодки се приближаваха към кораба на Логан, лодки, пълни с мъже. Сърцето й биеше бясно, но в един миг тя задиша облекчено. В светлината на фенерите разпозна лицето на Робърт Ероусмит. Значи и хората на Сокола бяха вече тук. Предстоеше страшна битка.
— Къде е Сокола? — изрева Логан.
— Не е при мен! — отвърна спокойно Чернобрадия.
— Искам го тук! Не го ли получа, ще убия момичето. Не се бъркайте, Чернобради! Това не ви засяга.
— Изслушайте ме, Логан…
— Мълчете! — Разгневен, Логан блъсна пленничката си в ръцете на някакъв здравеняк, който я притисна в перилото, докато господарят му преговаряше с Чернобрадия. — Искам Сокола. Не знам какво се е наканил да прави. Знам обаче, че трябва незабавно да дойде тук. Да не вземете да нападнете кораба ми! Ханс е опрял сабя в сърцето на лейди Кемерън и, Бога ми, ще й види сметката за миг, ако рече. Доведете тук Сокола! Незабавно!
— Почакайте малко…
— Нямам какво да кажа повече! — извика гръмогласно Логан. — Смятайте я вече за труп.
Вече труп…
Така е, каза си тя. Мъжът, чиято ръка я обгръщаше, бе направо великан. Той я притискаше здраво към себе си и докато неговият капитан говореше, извадя ухилен дълга кама от ножницата. Студеното стоманено острие се пъхна между гърдите на Скай. В желязната му хватка не бе възможно дори да се диша. Дали няма да се задуши, още преди острието да се забие в сърцето й?
— Не се бойте, лейди. Сокола ще дойде! — дочу тя нечий глас. И в този миг настана гробна тишина. Всичко друго престана да съществува — останаха само нощта, тъмнината, зловещите отблясъци на лампите и плисъкът на вълните.
Логан се разсмя и отметна глава назад.
— Ще дойде, разбира се! А тя пък ще умре! — Смехът му замря и отново се възцари тишина. Внезапно той скочи към Скай и я сграбчи за златисточервената коса. — Молете се, милейди! Защото ако до минута-две не му видя личицето, заминавате направо на оня свят! — След това пусна искрящите й къдрици, разтвори наметалото и бавно-бавно започна да гали разголените й гърди. Тя понечи да се съпротивлява, но Ханс я държеше здраво.