Тя обаче не разбираше нищо. Внезапно изкрещя. Пиратският кораб полетя във въздуха. В този миг едната от двете фигури замахна с всичка сила и стовари сабята си напречно върху врата на другия. Въздухът се тресеше от експлозията, а двете фигури потънаха в мрака.
Скай видя само как една отсечена глава пада във водата. Изписка и се хвана за гърлото. Експлозията сигурно бе убила и другия. Не бе възможно някой да преживее тази огнена преизподня.
— Скай! — извика Спотсууд. — За Бога, дете, стой мирно!
Лодката се разклати силно и се преобърна. За нея обаче в този миг вече нищо нямаше значение. Мечтаеше просто да потъне навеки в мрака. Преди да го срещне, животът за нея бе пуст. Той, той я измъкна от тъмнината. А сега тя вече не желаеше да бъде частица от светлината, ако той не я споделеше с нея.
— Дете мое!
— Насам, Скай!
Независимо от волята й тя бе принудена да продължи да живее. Моряците изправиха отново лодката. Тио хвана дъщеря си и я изтегли през дървения парапет. Всички седнаха, треперейки, на пейките.
Втора експлозия разтресе пиратския кораб. Пламъците се извисиха до небето, а след това започнаха да се смаляват. Ще гори сигурно още дълго, помисли си Скай, но вече няма да е така светло. Огънят щеше да загасне чак сутринта.
Спотсууд пое дълбоко дъх.
— Не виждам никой от нашите сред вълните. Значи, можем да се върнем вече на „Бон Бел“.
— Не, не можем да тръгваме още! — извика негодуващо Скай.
— Дете мое, има и други лодки.
— Няма начин някой да е преживял тази експлозия — каза един от гребците. Всъщност той само прошепна тези думи, но Скай ги чу съвсем ясно.
— Сокола е преодолявал досега много опасности — забеляза губернаторът. — Вероятно вече е отплавал със своите приятели-пирати нанякъде. Това би било и най-доброто.
Не, помисли Скай. Морякът имаше право. Едва ли има човек, който да преживее такава страхотна експлозия. Освен ако не скочи от борда точно, когато корабът става на парчета…
Веслата се потапяха равномерно във водата. Тио притегли дъщеря си към себе си и тя сложи глава на рамото му. Спотсууд пък с огромно неудоволствие изстискваше подгизналата си перука.
— Боже, на какво ли съм заприличал! При това изобщо не ми е работа да се занимавам с такива неща. Тези води спадат към Северна Каролина. Да знаете, че изобщо не съм тук. Ако някой вземе да твърди обратното, ще отрека всичко. По дяволите, момиче, създаде ни цял куп неприятности.
Скай изобщо не бе в състояние да отвърне каквото и да било. С много нежност Тио хвана лицето и с две ръце.
— Боли ли те нещо? Добре ли се чувстваш? Толкова се страхувах за теб. През цялото време си мислех за твоя страх от тъмнината.
— Не се боя от това, татко — прошепна тя и стисна ръката му. Той много я обичаше. Само затова бе тръгнал да я спасява. Трябваше да го разбере, А заради него тя пък бе готова да си заложи дори и душата. Боже, добре, че не бе загинал. — Не се боя от тъмнината, татко, вече не!
— Пред нас е „Бон Бел“. Намираме се вече съвсем близо до нашите териториални води.
Лодката се долепи надлъжно до корпуса на кораба.
— Капитане, хвърлете, моля, плетената стълба! — извика Спотсууд. — При мен са лейди Кемерън и лорд Кинсдейл — и двамата здрави и читави!
При тези думи отвсякъде долетяха ликуващи възгласи. Един от моряците помогна на Скай да се изкачи по стълбата, а след това я изтеглиха на борда. Опита се да се усмихне на младежа, който я подкрепяше, и, останала без сили, се облегна на перилото. През това време на борда се качиха и баща й и губернаторът.
— Питър, донесете на господарката си суха завивка! — нареди Спотсууд. — И побързайте, моля!
Питър… Скай се обърна. Към нея наистина се бе забързал икономът от Кемерън Хол, за да наметне раменете й с топла завивка.
— Милейди, толкова се радваме всички, че сте отново сред нас.
— О, Питър! — Забравила всякакъв етикет, тя го прегърна бурно, след което погледна към губернатора. Той само повдигна рамене.
— „Бон Бел“ е собственост на мъжа ви.
— На мъжа ми… — тя се разрида и се загледа в морската шир. По бузите й се търкаляха горещи сълзи. Вече не издържаше. Толкова много го обичаше, въпреки всичките му прегрешения, заради прегрешенията му. Още от самото начало той бе всичко за нея. Постоянно рискуваше живота си, само и само да спася нейния. Идваше винаги при нея — и в тъмнината, и когато бе светло. Без него бъдещето нямаше никаква стойност.
— Скай!
Чу името си и някакъв неясен шепот, който проба мъглата на отчаянието, обхванало сърцето н. Не маже да бъде, каза си тя, но се обърна бавно. Дъхът й спря. Стоеше там, измокрен, с разголена гръд, бос и без оръжие, с ръце, протегнати към нея. Чувствата, който изпитваше в този миг, бяха изписани в сребристите му очи. Той бе жив…