Не пожела и да извика — докосването бе тъй бегло, тъй нежно.
— Не се страхувайте, лейди Кинсдейл. Ще се върна. — Гласът му бе тъй нежен и благ, че тя успя да възвърне част от своята самоувереност. Подиря се на лакти и просъска:
— Горчиво ще се разкайвате за това, че се отнасяте към мен така подло. Баща ми ще отмъсти за мен. А годеникът ми…
— Наистина ли? — Подпря ръце на хълбоци и наведе глава.
— Естествено… — поколеба се за миг и додаде:
— Скоро се омъжвам за лорд Кемерън. Точно той ще ви закара на бесилото.
— Ау, колко интересно! Ще ми се да се надявам, че у този човек чувството за чест е напълно безкористно. И знаете ли защо, милейди? Защото цял Уйлямсбърг знае, че публично сте се заклели никога, ама никога да не се венчаете за него.
Скай запримига напълно объркана. Как е възможно информацията да е стигнала в колонията преди самата нея!
— Той… той е човек на честта — потвърди тя нервно.
Пиратът просто не обърна внимание на думите й.
— Казват, госпожице, че и той не се натиска твърде да става ваш съпруг. Но от уважение към баща ви, лорд Кинсдейл, поне на първо време и от кумова срама нямало официално да се противи на обещанието, дадено от баща му, когато настоящият лорд Кемерън е бил десетгодишен, а вие, милейди, все още сте подмокряли пелените.
— Как се осмелявате… — започна тя и гласът й затрепери.
— Съвсем скоро ще разберете, госпожице, че едва ли има нещо на този свят, което да не се осмелявам да сторя. Сега обаче ще ви помоля да ме извините…
— Няма извинение за отвратителното ви присъствие на този свят!
По лицето му се изписа мила, дружелюбна усмивка.
— Adieu, милейди.
— Почакайте малко!
Учуден, той се обърна.
— Да, госпожице, какво има?
— Аз… аз не мога да остана тук.
— Но това е най-представителната каюта на целия кораб. Тук сте в безопасност.
— Няма що! — изкрещя тя.
— Искам да кажа, че тук бурята няма да ви засегне. Доскоро! — Поклони се учтиво и си тръгна. Вратата се хлопна зад гърба му и се чу щракване на резе. Тя се почувства ужасно — заключена, обгърната от мрак и безименен страх.
Стените на каютата сякаш се накланяха една към друга. Скай лежеше неподвижна и се вслушваше във воя на вятъра, който като плачеща и стенеща жена искаше да заглуши плющенето на дъжда. Нито за секунда корабът не преставаше да се люлее и пленничката се вкопчи панически в чаршафите и завивката.
Светкавици постоянно осветяваха каютата. За кораб това помещение й се стори твърде просторно — в него имаше място за широко легло, книжни лавици, маси и столове, печка, ракли и различни сандъци, вграден шкаф. Макар да просветваше само за миг, Скай успяваше да запечата в паметта си много неща — полираното махагоново писалище, масивните столове от дъбово дърво, облечени в брокат, придърпаните кадифени пердета. Тази елегантна каюта подхождаше по-скоро на уважаван и заможен капитан от добро потекло, а не на някакъв си нецивилизован пират.
Явно, че корабът е бил заграбен от някой достоен за оплакване човек. Сокола беше разбойник от най-лошия вид, убиец, долен похотливец и изобщо бич на моретата. И като капак на всичко щял да се върне скоро.
Дали да не остане завинаги пленничка на мрака!
Страхът й нарастваше с всеки изминал миг. Помъчи се да се изправи, но резките и силни поклащания на кораба я хвърлиха обратно върху леглото. Опита се отново да стане, като се придържаше в дървената рамка, но залитна, запрепъва се и накрая се удари болезнено в заключената врата. Изход не се виждаше.
Ами ако корабът започнеше да потъва, докато тя стои заключена в каютата? Притисна длани в слепоочията си, панически страх пробягна по тялото й като ледена вълна. Това, което изпитваше в този миг, беше още по-страшно от пиратите, от наточените им саби. Още като дете, от деня, в който майка й напусна този свят, я владееше ужасът от мрака, от затворени тъмни пространства.
Тя затрополи с юмруци по вратата и запищя, докато гласът й подрезгавя. По лицето й се стичаха едри сълзи, а пронизителните писъци сякаш искаха да заглушат воя на бурята. От ударите ръцете й се разраниха. Олюля се и се свлече полузамаяна на пода.