— Към Карибите, лейди Кинсдейл, към Ню Провидънс и дори още по-нататък.
— А с мен какво ще стане? — Тя колебливо запристъпя към него. Сокола намаза едно хлебче с мармалад и докато отговаряше, се обърна с гръб към нея. — Поне на първо време ще трябва да се задоволите с моята компания.
— Това няма да стане! — Тя скочи към него и преди още да се обърне, острието се опираше в гръкляна му. Придържайки все още завивката до тялото си, Скай се наведе към него, за да го погледне право в лицето, но за свое огромно изумление откри, че той се усмихва. — Сега аз съм тази, която има предимство, или още не ви е ясно? Да не би да искате да умрете с тази глупава усмивка на уста?
— Защо пък не? Има ли нещо по-красиво от смърт с усмивка?
— Не се шегувам, сър! Винаги изпълнявам заплахите си!
— Мога да кажа същото и за себе си, милейди.
— Проклятие! Извикайте веднага своите хора и им заповядайте да насочат кораба към Джеймс Ривър.
— Няма да направя това.
— Моля?
Той се приведе рязко и се извъртя тъй светкавично, че бързата й реакция не му нанесе други поражения, освен една мъничка драскотина по врата. С юмрук изби сабята от ръката й, след което я запокити ведно със завивката на пода. Приклекна бавно до нея. Скай не смееше да вдигне очи и да погледне неговите, чиито сребрист блясък се беше превърнал в ледена ярост. Трябваше обаче да го стори, тъй като той хвана нейната брадичка и обърна лицето й към себе си.
— Постъпихте много глупаво, скъпа. Ако, не дай Боже, пак се случи да ме нападнете с оръжие, ще си платите скъпо и прескъпо. Ясен ли съм?
Скай забави отговора си, но стисна зъби и кимна утвърдително.
— Нали няма да ми причините болка?
— Никога, обещавам. Това обаче в никакъв случай не значи, че няма да ви докосна.
Девойката понечи отново да поеме въздух, за да изкрещи разярена, но в последния момент успя да се овладее. Сребърния сокол я наблюдаваше с усмивка, след това се изправи и седна на писалището.
— Няма ли да закусите, милейди? Или може би сте свикнали да издавате рев, дори и когато най-човешки ви предлагат чашка кафе?
ГЛАВА ТРЕТА
Докато Скай седеше на масата и загърната в плетената покривка, пиеше кафе, Сребърния сокол се обличаше. Тя демонстративно гледаше в обратната посока. След като закопча панталоните си, той седна и нахлузи ботушите на краката си.
— Ще ми кажете ли, милейди, защо се страхувате от тъмнината?
— Не се страхувам от тъмнината — отвърна тя.
— Наистина ли?
— Не.
— Лъжете ме.
Скай вдигна рамене.
— Един джентълмен не ще откаже на една дама да послъже мъничко.
— Така е, но както ви е известно, аз не съм джентълмен, а пират.
— Ах, да, за малко да забравя — вие сте противно, брутално животно. И изобщо нямам какво да ви кажа.
Той се изправи, но тя все още не виждаше какво прави. Пристъпи зад стола й и предизвика трепет в цялото й тяло. Докосвайки облегалката на стола, но не и нея самата, той наведе главата си толкова ниско, че тя не само чу шепота му, а го усети.
— Противен и брутален ли, лейди Кинсдейл? Боя се, че горчиво ще съжалявате, ако не съм близо до вас. Може да се каже, че до този момент не ви се е налагало да изтърпите кой знае какви грубости. И това при положение, че дори се опитахте да ме убиете. Помнете това!
Ръцете на Скай се вкопчиха в красиво резбованите облегалки на креслото. Боже, колко омразен й беше този човек! Ненавиждаше смеха му, постоянните подигравки, силата му, неговия шепот, който проникваше до дъното на душата й, усмивките и неговите мускули. Трябваше постоянно да си напомня, че е пират и жестоко животно! Защото той излъчваше омайно очарование. Ако не беше негова пленничка, може би щеше наистина да се поддаде на този чар.
Мили Боже, да не съм си загубила разсъдъка, каза си тя отчаяна…
Макар тук-там в косата и брадата му да проблясваха сребърни нишки, този мъж бе все още млад. Умееше да се изразява изискано и изобщо трябваше да се признае, че поведението му в някои случаи бе съвсем цивилизовано. Независимо от това той си оставаше разбойник и крадец — тя ще се съпротивлява срещу посегателствата му и ще го мрази ю сетния си дъх.
— Е, няма ли какво да ми кажете, скъпа? — Сребърния сокол посегна към една от червеникавозлатистите й къдрици. С върховете на пръстите погали тила й и през нейното тяло премина гореща вълна.
Вбесена, отблъсна ръката му.
— Няма какво да ви кажа, сър, освен нещо, което е много близко до ума. Може зъбите ви да са по-хубави от тези на Едноокия Джек, но иначе не сте ни на йота по-добър от това чудовище.