— Ах, ти, зверче такова! — Той решително тръгна към нея и тя се опита да избяга, но нямаше Къде. Удари се болезнено в библиотеката и се строполи по корем върху леглото. Не й достигаше дъх, понечи да се извърти, но Сокола се метна към нея и я сграбчи за ръцете.
— Пуснете ме веднага! — изпищя тя, опита се да го ритне и в крайна сметка успя да впие зъби в ръката му. Той изрева от болка, подскочи, завъртя се около себе си и успя да седне на леглото. Тялото и се озова в скута му. Сега вече беше в негова власт. Гола и безпомощна, тя се разхълца отчаяно.
— Първо, ме нападнахте с хладно оръжие, после ме ударихте, а сега, като капак на всичко, ме ухапахте. Освен това счупихте сервиза ми, което ще рече, че повредихте моя собственост…
— Повредила съм му била собствеността! Пфу, такива думи в устата на пират!
Държеше я заклещена и тя не беше в състояние дори да се извърне — нито да погледне лицето му, нито пък да отметне раздърпаните коси от очите ся.
— Чашата преля, милейди! След като се държите като дете, то и аз ще се отнасям с вас като с дете.
Дланта му се стовари с всичка сила върху долната част на нейния гръб. Тя изкрещя възмутена, но това не й помогна. От очите й бликнаха сълзи. Болката и унижението бяха неописуеми. Лежеше напълно беззащитна върху мускулестите му бедра с лице, заровено сред усукани завивки и чаршафи. Внезапно закрещя и се загърчи в скута му. В какво унизително положение се намираше! Как мразеше само този човек.
Стори й се, че той отново замахва и изрида:
— Моля ви! Не ме удряйте! Моля ви!
Изненадващо не последва втори удар. Той я изблъска от колената си и тя се приземи на седалищните си части, които все още пареха като огън след тежкия му удар. Вероятно щяха да минат дни, докато болката премине окончателно.
— Да ви вземат мътните! — измърмори той, изправи се и я прекрачи. — Съберете счупеното и почистете всичко тук! — Възмутена, тя се накани да отвори уста… Той обаче изобщо не й разреши да се изкаже. — Ще направите, каквото ви казвам, Скай, нищо, че съм пират и кучи син. Не изпълните ли нареждането ми, ще се видите в чудо. Това е заплаха, а както добре знаете, не обичам да хвърлям думите си на вятъра. Ако ме предизвикате заради някакъв си там размазан мармалад, напълно ще си заслужите това, което ще ви сполети.
Беше застанал пред нея с ръце на кръста. Сега тя разбра как беше възникнало името му — очите му бяха като разтопено тъмно сребро. Стиснатите устни пот мустаците му не вещаеха нищо добро и нейният борчески дух утихна.
— Разбрахте ли ме, госпожице?
— Да.
Погледът му се смекчи и понечи да протегне ръка, за да я докосне, но изруга и се обърна. Миг по-късно вратата хлопна зад гърба му и резето изскърца. Девойката се хвърли с хълцане на пода.
Час по-късно тя най-сетне взе решение да отстрани хаоса в каютата. Все пак пиратът имаше право. Едва ли си струваше да предизвиква гнева му заради счупените чаши и разления мармалад. Тя сложи подноса на масата, нахвърля в него счупените парчета и изтри мармалада със салфетка. Дръпна пердетата и с удивление установи, че слънцето вече залязва. Явно, беше спала дълго.
С парче шнур закрепи пердетата към рамките на прозореца. Искаше да се наслади на последните отблясъци дневна светлина. Печката и фенерът бяха вече угаснали и Скай наново закърши ръце. Пак ли ще трябва да остане сам-самичка в тъмното, та Сребърния сокол да разбере отново в какво страхливо нищожество се е превърнала и да й се присмее, както той си знае. Той щеше, разбира се, да си помиела, че е заслужила това изтезание.
На вратата се почука и тя се сепна. Сокола не би чукал. Загърна се плътно със завивката и извика:
— Да — да?
Влезе младият пират-хубавец, на име Робърт Ероусмит, прегънат под тежестта на един от нейните пътнически сандъци.
— Раклата е ваша, нали?
— Да.
— Значи мога да я оставя тук. Какво толкова има в нея, та тежи толкова?
— Предполагам, че междувременно сте откраднали едно-друго от нея, така че би трябвало да знаете.
Гримаса разкриви лицето му.
— Не, милейди. Нашият подход към плячката е същият като към заложниците — и в двата случая искаме откуп.
— Така или иначе, един ден всички вие ще увиснете на бесилото.
— Кой знае. — Ухилен до уши, Робърт постави сандъка до раклата на своя господар. — За съжаление не мога да ви донеса останалата част от багажа. Това ще стане едва когато стигнем в Карибите. Капитанът си направи труда да прегледа съдържанието на този сандък и стигна до заключението, че вътре има всичко необходимо за няколко дни напред.
— Искате да кажете, че капитанът… че той се е ровил в нещата ми?
— Да, милейди.