— Вярвайте ми, милейди — отвърна той сухо, — по-скоро измъчвам себе си, а не вас.
— Щом е така…
— Слушам ви?
— Ами щом е така, защо не спрете — прошепна тя едва-едва.
— Това е нещо, което не мога да направя — Сребърния сокол взе в ръце ленената рокля. — Облечете я, Скай, така ще успокоите и моите, и своите нерви.
Скай ли каза… За втори път вече я наричаше по име — тъй непредвзето, както би го сторил приятел или любим. Произнасянето на нейното име от устата на този човек би трябвало да й е ненавистно, но не беше така. Би трябвало също да се възпротиви на нареждането му, но и това не стори. Изправи се бавно от леглото и той й облече роклята през глава. След това я извърна и започна сръчно да закопчава седефените копченца на гърба. Явно беше детайлно запознат с особеностите на женското облекло. Независимо от това, тя потропваше нетърпеливо с боса пета по пода.
— Няма ля да свършвате скоро?
— Мда. Значи мислели сте да се закопчаете сама, така ли?
— Тези рокли са предвидени за дами, които разполагат с камериерки. Но тъй като бедните момичета попаднаха в лапите на вашите изверги…
— Ето защо и трябва да ми благодарите за помощта. Така, това е всичко.
— Да ви благодаря ли? — Тя се извърна рязко. — А сега ще тръгваме ли?
— Както кажете. — Внезапно той бръкна още веднъж в раклата и извади сребърна четка с гравирани инициали. — Главата ви е заприличала на разтурено гнездо.
— Вината едва ли е моя.
— На вас може и да ви е все едно, аз обаче много държа да изглеждате добре. Елате, ще разреша вашите златни къдрици.
— Разбира се, че не ми е все едно! — извика тя нервно, издърпа четката от ръката му и с неравномерни движения започна да вчесва сплъстената коса. От разресването обаче не излезе нищо, защото започна да се скубе.
Сребърния сокол я наблюдава известно време, но в един момент не издържа и грабна нетърпеливо четката.
— Оставете по-добре на мен! А сега се обърнете!
Скърцайки със зъби, тя се обърна гърбом към него. За пореден път той прояви сръчността си. Без да проявява кой знае каква предпазливост, успя да разплете всички възелчета по косата й и къдриците се разстлаха свободно върху раменете и.
— Какъв странен цвят — отбеляза Сокола. — Нито са руси, нито червени.
Тя се извърна и се засмя хладно.
— Значи са сламеноруси.
— Да, права сте, разбира се — съгласи се той с широка усмивка.
Очите й се стесниха и тя безмълвно го изчака да отвори вратата. Отблъсна предложената и ръка, но когато вече понечи да излезе, той я хвана здраво.
— Скай, ако сега, начаса не поемете ръката ми, рискувате да прекарате останалата част от пътуването в каютата.
Много добре знаеше, че не се шегува. Затова се хвана за ръката му и той я поведе навън.
Слънцето вече се скриваше в океана. Красотата на гледката развълнува дълбоко девойката. Спомни си в този миг, че е във властта на чудовища, които плячкосваха морета и океани, че нейният капитан намери смъртта и лежи под студен воден покров. Други добри люде също бяха загубили живота си. Тя самата бе принудена да прекара цяла една нощ с един от най-безскрупулните и коварни пирати. И въпреки всичко това — заникът на слънцето роди нови надежди в сърцето й.
Като огнено колело слънчевият диск се потапяше бавно в кобалтовосините вълни и разпръскваше около себе си сияние, което можеше да се сравни единствено с вечността.
— Сега вече знам, какъв е цветът й — каза Сребърния сокол тихо.
— Какво? — извърна се тя сепната.
— Знам вече какъв е цветът на косите ви — на залязващо слънце. Елате, ще поема кормуването. Можете да останете за малко при мен.
Скай и без друго нямаше друг избор, тъй като той все още държеше ръката й. Двамата се отправиха покрай струпани макари и платна към резбовани стъпала, които водеха до кормилото. Моряците заотдаваха чест, във въздуха се размахаха шапки, отвсякъде я преследваха многозначителни усмивки. Усети как кръвта обагря страните й, но преодоля смущението и изправи гордо брадичка.
— Добър вечер, капитане! — долетя вик от наблюдателния пункт.
— Добър вечер, Джако. Там горе всичко ясно ли е?
— Ясно и прекрасно като сладкия глас на мама, сър! Бурята е вече зад гърба ни.
— Това е чудесно, Джако.
— Изглеждате чудесно, милейди — обади се отново наблюдателят.
Вместо нея отговори Сребърния сокол:
— През нощта на милейди също се наложи да се бори с буря и по тази причина е решила тази вечер да подири по-спокойни води.
Постовият горе се разсмя, а и от други посоки също се долавяше тих подигравателен кикот. Кой знае, може би само си въобразява. Държането на екипажа беше по-скоро дружелюбно, отколкото безсрамно. Освен това всички спазваха дисциплина — нещо, което изглеждаше странно на пиратски кораб.