Сребърния сокол я заведе до дървен парапет, който обграждаше кормилото. Кормчията отдаде чест.
— Курсът на кораба е юг-югоизток, сър.
— Добре, Томпкинс. Ще оставим нещата така. А сега сте свободен.
— Благодаря, капитане. — Томпкинс изчезна, а Сокола хвана кормилото. Колко безгранични са морето и небето, помисли Скай. Можеше сега и да сме съвсем сами на този свят. Слънцето все още се виждаше вдясно, полъхваше и лек ветрец.
Тя отметна глава и изложи лицето си на морския бриз. Сега беше моментът да изкове план, с който да победи Сокола. Немислимо бе да прекара дори още една нощ с него. Но как да опази достойнството и честта си — тъй невъоръжена и слаба в топлата, мека вечер? Трябваше да събере сили и да открие изход.
Изправи глава и срещна погледа на Сребърния сокол.
— Кажете ми, моля, какво всъщност искате от мен?
Той вдигна рамене и морето отново погълна вниманието му.
— Просто съм любопитен, милейди.
— За какво става въпрос?
— Питам се само, защо жена с възпитание като вашето се отнася тъй лекомислено с обещанията.
— При мен това се случва, само когато давам дума на змии и плъхове.
— Е, обещанието си остава обещание дори и тогава, когато се отнася до мен.
— Вие сте само един мошеник, разбойник, нехранимайко…
— … пират. Професия безспорно благородна, насърчавана дори и от славната кралица Елизабет. Сър Френсиз Дрейк също беше пират. Винаги когато Англия е водела войни с Испания или пък Франция, пиратството се е считало аз твърде почтено занимание.
— Е, да, но Дрейк не е бил пират, а корсар…
— Или разбойник, както ви се харесва — прекъсна я Сокола със смях.
— Ще рече, че щом ограбваме чужди народи, а не своите, значи всичко е в реда на нещата.
— Не искате да сравнявате Едноокия Джек с Дрейк, нали?
— О, не, той прилича повече на Атила, владетеля на хуните. И двамата са най-хладнокръвни убийци.
— Искате да кажете, значи, че пиратите биват два вида — добри и лоши?
— Разбира се, това е валидно за всички хора.
— Във всеки случай вие спадате към най-долните твари, сър.
— А пък вие променихте темата на разговора ни.
— Да се върнем към нея. Към въпроса за вашето обещание.
— Казах вече, че… — но той я прекъсна.
— Знам, знам. Вие няма да спазите обещанието си, защото съм долна твар и отрепка. А какво ще кажете за годеника си?
— Какво годеникът ми?
— Ами вие и на него сте обещавали нещо.
— Никога нищо не съм му обещавала! — възпротиви се Скай и веднага се ядоса, че се поддаде и отговори. — Впрочем този въпрос изобщо не ви засяга.
— Острото ви езиче започва вече да ми дотяга.
— А на мен вашето присъствие тук.
— О, това може лесно да се уреди. Веднага ви връщам във вашия затвор.
— Няма ли поне капка милост в сърцето ви?
— От отрепка като мен не може да се очаква милосърдие, милейди.
— О-о! — извика тя. — Защо настоявате толкова на въпроса си?
— Казах ви вече — изпитвам любопитство.
— И какво толкова искате да знаете?
— Ами дали например онзи мил младеж, годеникът ви, ще поиска да плати откуп за вас.
Скай прибра коленете си и опря брадичка на тях.
— Това няма никакво значение. Ще получите исканата сума от баща ми.
— А ако реколтата се окаже лоша? Лъвският пай на бащиното ви състояние идва от захарните плантации на островите, а годината беше лоша.
— Е, в такъв случай ще плати лорд Кемерън? — сопна се тя.
— Дори и когато честта ви е опетнена ли?
— Моята чест е неопетнена… — Тя сведе смутено поглед, тъй като й беше повече от ясно, че го дължи единствено на напълно необяснимата му въздържаност. Връхлетя я споменът за докосванията му, за ръката му, галеща някои интимни места. — Е, признавам, че честта ми не е съвсем непокътната. Но какво от това?
Мъжът срещу нея се изсмя.
— Мисля, че все пак Кемерън ще даде парите. Той е човек, който държи на думата си. Макар и да са го сгодили още като дете — все пак ще се ожени за вас заради почитта, която изпитва към покойния си баща.
— Да не би да го познавате? — не скри изумлението си Скай.
За момент той се поколеба.
— Е да, познаваме се.
— Как е станало така?
— Случва се тон да се намеси, когато взема заложници. Тогава се срещаме в Боун Кей. Там имам… някои имоти.
— Да, пътят дотам е дълъг… Значи още доста време се налага да бъда ваша пленничка.
— Достатъчно дълго време, милейди — отвърна той.
— Що за човек е той?
— За Питрок Кемерън ли питате?