— Да.
— Ами такъв като мен.
— Моля? — Тя скочи, изпълнена с възмущение.
Сребърния сокол отново се изсмя. В очите му се появи сребрист блясък.
— Допада ми лоялността ви към него.
— Той е джентълмен, а вие…
— Дръжте езика си зад зъбите, госпожице! Всичко това започва вече да ми омръзва.
— … Вие сте пират — Всъщност възнамеряваше да го нарече „канален плъх“, но в последния момент промени решението си.
— Казах, че е като мен — поясни Сокола, — защото сме братовчеди.
Скай чак се закашля от изненада. Той я удари няколко пъти по гърба.
— Моля ви, гледайте да не получите удар! За ваше успокоение ще кажа, че сме само втори братовчеди, а аз, нищожеството, съм издънка на това фамилно разклонение, което поколения наред вече е зачевано извън брачното ложе. То се знае, официалните представители на семейството не обичат да говорят много по този въпрос и никой от тях не ще признае, че съществуват и други Кемерън. Не знам дали ще ми повярвате, но щом срещнете уважаемия си годеник, вие ще констатирате, че си приличаме направо като близнаци.
Тя извърна глава и запита невярващо:
— Значи, вие искате да обезчестите годеницата на собствения си братовчед?
— Не бих казал, че с него се имаме много.
— Е, да, но…
— Помислете, милейди — сега-засега все още сте „не съвсем непокътната“. А ако се съди по слуховете, вие и без друго не искате да се омъжвате за лорд Кемерън.
— Това са напълно безпочвени приказки.
— Не забравяйте, че ви познавам.
— Вие изобщо не ме познавате!
— И с всеки изминал час ви опознавам все по-добре и по-добре.
— Колко сте самовлюбен само! — Скай скръсти ръце пред гърдите си и продължи: — Нашият губернатор Спотсууд мрази страшно пиратите. Все някой ден ще ви пипне и ще идете на бесилката. А сега ще ви обещая нещо, което непременно ще спазя. В момента, в който увиснете на бесилото, аз ще бъда сред зрителите и ще се наслаждавам на вашата смърт.
— Не момиче, а жив кръволок…
— Е, вие пък сте мошеник и разбойник!
Той се позасмя и се обърна към нея. Тя понечи да се изплъзне, но не успя. Пиратът хвана ръцете й и се наведе към нея.
— Милейди — прошепна досами лицето й и устните им почти се срещнаха, — ще дойде ден, обещавам ви, когато ще се преклоните пред волята ми. — Съпротивата й се състоеше в недоловим шепот досами устата му. Отнякъде долиташе ясно доловимо тупкане — бяха ударите на собственото й сърце. Чуваше равномерния шум на морето или може би на кръвта във вените? Ако разбере, че трепери, ще си помисли… Да, какво всъщност ще си помисли този мъж, запита се тя отчаяно.
Така и не можа да си отговори, тъй като беше прекъсната от покашляне. Сребърния сокол се изправи На стъпалата стоеше Робър Ероусмит.
— Вечерята на милейди е сервирана в каютата ви, капитане.
Сокола изправи девойката на крака.
— Мистър Ероусмит ще ви придружи — след което добави тихичко:
— И не се страхувайте, там е светло. — Без да дочака отговора й, той се обърна и отново похвана кормилото.
Не след дълго Скай бе вече в каютата. Робърт й пожела лека нощ, затвори вратата зад себе си и пусна резето. Помещението наистина беше осветено — два фенера хвърляха светлината си върху голям съд за миене с чиста вода и яденето на масата. Почувства се уморена от чистия въздух, а и гозбата ухаеше изкусително.
Седна пред чинията с риба, моркови и картофи и хрупкавия хляб, в който нямаше нито една личинка н, без много да му мисли, се нахвърли върху храната. Спря се едва когато чинията се изпразни. Наля си чаша бургундско вино от гарафата и се сети за нощта, която и предстоеше. Сребърния сокол я бе уверил, че няма да й причини болка. Освен това скоро щеше да е свободна. При положение, че баща й разполага с необходимата сума, или пък ако годеникът й прояви готовност да я спаси. Все пак тя не беше съвсем обезчестена, нали…
Изпълнена с безпокойство се изправи и се заразхожда напред-назад. Кога ли ще дойде този Сокол? Отвори капака на своята ракла и нервно затърси някоя нощница с висока яка, след което още по-нервно се зае с нелеката задача да разкопчае копченцата на гърба си. Накрая роклята все пак се свлече заедно с блузата на пода и тя изми тялото си от кръста нагоре.
До този момент не беше дошъл все още никой.
Преметна нощницата през раменете си, съблече останалото и изми и долната част на тялото си. После въздъхна облекчено. Вратата все още си стоеше затворена.
Както беше по нощница седна на масата и изпразни чашата на един дъх. Отпусна се уморена назад и постепенно сънят я надви.
Изведнъж се сепна, опита се да се раздвижи и се натъкна на нещо дървено. Обзе я паника — навсякъде беше тъмно. Затворена сама между четири дървени стени! Дочу отнякъде собствения си писък… Не, не бива да крещи, някой беше я предупредил, заплашил, да не издава нито звук… Усети как я хващат нечии ръце. Открита е, ще я убият, без да им мигне окото. В отчаянието си започна да дере, да хапе, да рита…