Според капитан Холмби тази буря бе беше изгодна за пиратите. Още предната вечер той уверяваше Скай, че никой пират не обича да атакува, когато е заплашен едновременно от оръдия и от бог Нептун. Не, повтаряше Холмби, пътуването ще продължи спокойно и съвсем скоро ще приключи. Дори и при тази буря! Тя ще се завърне непременно при баща си в Уйлямсбърг и там ще бъде предадена на щастливия жених. При тези думи старецът й намигна доброжелателно и тя намери все пак сили да го възнагради с мила усмивка.
За нея обаче въпросът със сватбата стоеше по раз личен начин. Баща й беше й избрал мъж, когото тя изобщо не познаваше. Подобни уговорки се приемаха като нещо нормално, но тя не можеше да се съгласи с това. Действително фамилията Кемерън владееше най-хубавата плантация в Тайдуотър, Вирджиния, а лорд Кемерън беше известен като безупречен джентълмен. И все пак тя, Скай, не беше някакъв предмет, който можеше спокойно да бъде продаван и купуван. О не, по никакъв начин не възнамеряваше да се появи във Вирджиния като нечия невеста. Все някак си щеше да се изплъзне от този брак.
Само че не по този начин! Не като попадне в ръцете на пирати! Сигурно има и друг, законен път. След ранната смърт на майката Скай и баща й бяха като едно цяло. Тя винаги успяваше да наложи волята си — поне допреди шест месеца, когато той дойде в Лондон и й съобщи, че се налага да се прибере у дома. Тя беше много щастлива. А след това й каза, че трябва да се омъжи. Скай се опита да го отклони от решението му — първо, с нежни ласкателства, а след това и чрез изблици на неподправена ярост. Той обаче упорстваше. На какво прилича това, още преди да проходи, е било сключено някакво тъпо съглашение, по силата на което тя трябвало да мине под венчилото с лорд Питрок Кемерън. И нищо, нищо не беше в състояние да вразуми собствения й баща. Напразно му говори, плака, крещя, тропаше с крака! Лорд Тиъдър Кинсдейл само я прегърна нежно и каза, че след края на срока в училището за благородни девици на мисис Пойндекстър я очаква в Уйлямсбърг. Отрадната перспектива да се раздели с мисис Пойндекстър я накара първоначално да се престори па победена, за да продължи борбата в Новия свят. Тя щеше да си спести тази женитба…
Точно така! И то само защото право към тях се беше насочил пиратски кораб!
Внезапно морските разбойници откриха стрелба и огнено зарево освети небето.
— Това е Едноокия Джек! — изкрещя Холмби, като сочеше преследвачите с далекогледа си. — Иска да се забие в нас и да ни вземе на абордаж! Мистър Глийсън! Всички на палубата! Бегом по оръдията!
Първият снаряд не можа да засегне „Силвър месенджър“, но попадна някъде съвсем наблизо и от водата се издигна огромен фонтан, сякаш до кораба плуваше кит.
— Наистина ли е Едноокия Джек? — Студена тръпка премина по тялото на Скай, въпреки че правеше всичко възможно да се овладее. Много и бяха разказвали за този човек. Заложници той взимал само, когато това му било изгодно. Мъжете избивал като мухи. Що се отнася до жените пък… Тя се опита бързо да прогони тази мисъл от главата си — не биваше да позволи паниката да обсеби разсъдъка й и да парализира волята и борческия й дух.
— Да, пред нас е Едноокия Джек — отвърна Холмби. — Нали виждате флага, милейди. А на черепа дори липсва едната очна кухина — докато говореше, той галеше ръката й, но мислите му явно бяха някъде другаде. — Обърнете посоката, мистър Глийсън! — Сините му очи се впиха в Скай. — А сега, лейди Кинсдейл, ще наредя да ви заведат във вашата каюта.
— Но, сър, аз…
— Не, по-добре в моята каюта. Ако стрелбата продължи по-дълго, там ще бъдете в безопасност… — Той замлъкна внезапно и смутено преглътна няколко пъти. — Разбира се, не мисля, че…
— Сър, вече не съм дете! — Тя в никакъв случай нямаше да допусне да седи затворена, когато безбожниците нахлуеха на кораба. Умееше да се бори и щеше да го стори.
— Слез веднага долу, Дейви! — извика капитанът на наблюдателя. — Заведи лейди Кинсдейлд в моята каюта.
— Слушам, сър, на вашите заповеди! — отвърна момъкът и се спусна като стрела на палубата.
— Само не се страхувайте, милейди, ще се справим и с това изпитание!
— Не се страхувам от опасността, капитане, а от каютата… — понечи да отвърне тя, но усети, че вече не й обръщат внимание. Бързо и нервно той даваше заповедите си на главния подофицер, последният пък от своя страна ги предаваше по-нататък на екипажа, като надвикваше грохота на бурята, вълните и оръдията, грохот, който сякаш искаше да заглуши трясъка на гръмотевиците.